Брент Уикс - Заслепяващият нож

Малцината оцелели скачаха от палубите, пожарът бушуваше навсякъде. Прозвучаха по-малки взривове като пръскащи се на пуканки царевични зърна. След това средата на кораба рухна и корабът се сгъна навътре в себе си. Предната половина потъна почти мигновено, много по-бързо, отколкото Кип би повярвал, че може да потъне нещо направено от дърво. Кърмата се превъртя настрани, палубите зейнаха като отворени рани и загълтаха морето на големи хъхрещи глътки.

Палуба след горяща палуба големият кораб се гмурна в морето, засъска и захрачи нагоре пяна и трупове.

Преди още да се е потопил напълно под вълните, Железни попита:

— Забърсваме ли плувците?

Гавин погледна идващите кораби.

Забърсваме? Командир Железни имаше предвид „Да избием ли оцелелите?“

— Виждаш ли някой бяс да се е измъкнал? — попита Гавин.

— Не виждам никой. Не значи, че няма — отвърна Железни.

— Аз също не виждам — рече черногвардеецът, когото бяха издърпали от водата.

Кип видя как последното останало от „Гаргантюа“ се плъзна под вълните. По повърхността се носеха много отломки, но нямаше много хора. Гавин беше казал, че на борда е имало седемстотин души.

„Бъди милостив, Оролам.

Защото Призмата няма милост.“

— Не — каза Гавин. — Предпочитам да остана загадка и да говорят за мен. Нямаме сили да потопим още четири. Да си тръгваме.

Отдалечиха се на две мили, за да се прегрупират, и отново сглобиха голям плъзгун. Бяха загубили петима черногвардейци. Една жена беше с раздробен от куршум лакът. Щеше да остане саката. Останалите имаха малки наранявания: изгаряния и малки порязвания. Един имаше резка от куршум по врата и щеше да му остане белег. Изглеждаше някак извратено доволен от това. Но пък още малко наляво и куршумът щеше да е прекъснал сънната му артерия. Само Круксър беше невредим.

— Кип — каза Круксър, — ти ли го направи? — Погледна другите черногвардейци. — Само аз ли видях, че той гръмна половината кораб?

— Аз видях — каза един. И други кимнаха, но не всички.

— Видяхме — каза Железни. — Добра работа, Кип.

— Добра работа ли? Беше страхотно! — възкликна Круксър.

Черногвардейците се разсмяха, дори Железни се ухили.

— Ти ли гръмна и целия кораб? — попита Круксър.

— Не, той беше. — Кип кимна към баща си. Гавин се беше взрял в него със странна напрегнатост, която не беше изцяло одобрителна. Кип мислеше, че ще се гордее с него, но ето го пак онова усещане, че Гавин всъщност го държи настрана от себе си. Че избягва да го приеме напълно.

— Как го направихте, милорд? — попита един от черногвардейците. Май се казваше Норл.

Гавин изглеждаше недоволен. За миг Кип си помисли, че няма да отговори. Но след това очите на Гавин обходиха останалите черногвардейци. Днес бяха загубили почти половината от състава си.

— Направих плъх голем и с волята си го накарах да отиде до бурето с барут, за да го взриви — каза тихо Гавин. — От онези неща, за които би си помислил един бяс, тъй че трябваше да има някой на пост в коридора, за да спре всякакво такова нещо. Прецених, че взривът ми дава възможност. Правилно прецених.

— Но правенето на големи е забранено — каза Кип. Разбра, че е глупаво, в мига, в който го изрече. Беше свършило работа. Може би беше спасило живота им. Определено беше спечелило битката.

— Аз решавам какво е забранено — заяви Гавин. Гласът му беше рязък. Беше уморен. — Сега ядем, превързваме раните колкото можем и тръгваме към дома.

Ядоха мълчаливо, след като всеки си даваше сметка за загубите. Бяха спечелили. Бяха убили седемстотин души на цената на петима. Във всяко отношение беше не само победа, но голяма победа. И все пак черногвардейците се бяха смълчали и ядяха механично — не бяха гладни, но бяха достатъчно дисциплинирани, за да разбират, че телата им се нуждаят от храната след тежък бой.

— Правите го винаги, нали? — попита Железни. Седяха на палубата и дъвчеха твърди сухари и студена наденица.

— Потопяването на кораби ли? — попита Гавин. Сякаш полагаше усилие да си върне безгрижния тон. Той беше Призмата. Трябваше да дава пример.

Железни отказа да се хване на въдицата.

— Този кораб можеше да потопи половината ни флота преди да пристигнем в Аташ, а ние дори не знаехме, че го има. Заплахата е премахната, тъй че за онези идиоти генерали ще е все едно, че това изобщо не се е случило. Ще разкажем какво направихме днес и някои няма да повярват. Повечето ще помислят, че преувеличаваме, за да се изкараме герои. Но дори тези, които ни повярват, няма да знаят какво преживяхме, за да го направим. Няма да разберат пред какво се изправихме тук.