Брент Уикс - Заслепяващият нож

Много скоро вече летяха с невероятна скорост и „Гаргантюа“ пред тях ставаше все по-голям и по-голям с всяка секунда.

Кип видя как оръдейните отвори на кърмата зейнаха и големите дула се подадоха навън.

— По мой сигнал — каза Гавин. — Изчакайте!

Както обикновено, Лив се събуди до Зимун. Беше рано и дъхът на младежа бе равен и спокоен. Спеше дълбоко.

Палатката им не беше голяма, бе висока едва колкото да стои човек изправен, и спяха върху купища кожи и одеяла на земята. Лив се превъртя, като внимаваше да не обезпокои Зимун. Той настояваше тя да спи гола и понякога обичаше да започне деня си така, както обичаше да го завърши. Ласкателно беше да е толкова желана, макар понякога да си мислеше, че просто случайно се е оказала най-удобният начин Зимун да задоволява страстите си.

Тя примига, доловила някаква промяна във въздуха, по-отривист полъх, какъвто не биваше да има в една затворена палатка.

Цветния принц стоеше очертан на фона на утринната светлина пред разтвореното входно платнище. Вдигна пръст, та Лив да не проговори и да събуди Зимун, след това й даде знак да излезе.

Заля я срам. Чувстваше се като курва, хваната от баща си с момче, което дори не обича. Чувството се усили и тя бързо притегли свръхвиолет. Беше като първото дръпване на плъша трева сутринта, само дето луксинът й помогна да мисли по-ясно. Чувствата бяха утайката от провинциалната религиозност. Освен това Цветния принц вярваше в свободата, в свободния избор. Тя беше млада. Можеше да прави каквото си поиска. Нямаше нужда да изпитва срам.

Стана, забравила за миг в притока на свръхвиолета, че е гола. Койос Белодъб я гледаше и тя попи погледа му храбро, все едно беше самата светлина. Изчака една дълга секунда, докато видя как го жегна съжалението, и веднага щом го видя взе ризата си и я навлече. Нека Цветния принц да мисли, че не го е видяла. Съществуваха и други видове сила освен магията и меча. Но някои сили действат най-добре в мълчание.

В мълчание облече най-практичната си дреха и измъкна дългата си тъмна коса от яката. Цветния принц закопча последните копчета на врата й, след което тя го последва в лагера.

Докато Кървавите халати бяха настъпвали, завземайки град след град, редовете им бяха набъбвали. Лив така и не беше сигурна колко от тези, които се бяха присъединили към тях, вярват в тяхната кауза — може би просто вярваха в победата и плячката. Искаше й се да изпита презрение към тези, които се присъединяваха заради изгодата, но използваше твърде много свръхвиолет, за да изпитва нещо повече от хладна насмешка. Освен това хората вярваха в силата, а какво беше победата, ако не демонстрация на сила?

Отчасти все още скърбеше заради това, но накъдето и да погледнеше, виждаше, че Цветния принц е прав. Силата. Всички човешки взаимодействия се свеждаха до сила.

Цветния принц изнасяше проповеди всеки ден и вече имаше ученици последователи, притеглящи, както и простосмъртни, които записваха всяка негова дума и полагаха всички усилия да направят цялостна система от всичко това. Говореше за това как Дазен се връща и защитава тяхната кауза. Говореше за свобода. Говореше за данъците, които всички те плащаха на Хромария. Макар думите му да смесваха политика, религия, история, гражданско учение и наука, Лив смяташе, че различава в тях не толкова невероятно нюансирана система под риториката му, колкото вяра, сътворена просто от силата на убеждението на вярващите му поклонници, че учението му трябва да е рационално, иначе великият им водач няма да го проповядва. Не можеше да прецени доколко самият Всецветни вярва в това, но знаеше, че ако той иска да постигне великите си цели, има нужда от верни последователи. А тези последователи имаха нужда от нещо, в което да вярват, за да ги обединява.

Той не проповядваше пред тълпата за власт, също както и не им позволяваше да го наричат Койос. Фамилиарността, както и знанието, бяха за привилегированите. Понякога Лив си мислеше, че Цветния принц най-вероятно не дава пет пари за това в какво вярват всички хора, че ръси ересите, които ръсеше, защото смята, че би могъл да експлоатира всякакво недоволство срещу Хромария.

— Разбра ли вече какво е великото ти предназначение, Аливиана? — попита принцът и кимна на група зелени бесове, които едва се размърдаха в негово присъствие. Зелените също не ги биваше особено в почитанието.

— Освен да бъда стръв за баща ми?

— Още отначало ти казах, че си това, и не, все още не съм загубил напълно надежда за Корван. Но на заложник не е нужно да се дават привилегиите или свободата, които имаш ти. Разбира се, ти си надскочила това.