Джеффри Арчер - Внимавай какво си пожелаваш

Ема остана зад камиона и продължи, докато кабината не изчезна в огледалото. После обърна и бавно подкара обратно, докато кабината не се появи отново. Спря до тротоара, но не изгаси двигателя. След малко майорът излезе от кабината, качи се в колата си и потегли. Ема не подкара след него. В края на краищата знаеше много добре къде отива.

Когато след няколко минути мина отново през портала, Ема не се изненада да види колата на майора паркирана на обичайното й място. Взе асансьора до четвъртия етаж и отиде направо в трапезарията. Неколцина директори, в това число и Фишър, стояха край шведската маса и се обслужваха. Ема също си взе чиния и се присъедини към тях, след което седна до председателя.

— Искахте да говорим ли, Рос?

— Да. Трябва спешно да обсъдя нещо с вас.

— Не точно сега — каза Ема, докато Фишър се настаняваше срещу нея.

— Дано да е важно, полковник, защото тъкмо излизам от среща с председателя на Камарата.

— Мартинес има нов шофьор.

— И какво от това? — попита секретарят на кабинета.

— Навремето беше човек на Лайъм Дохърти.

— Командирът на ИРА в Белфаст ли?

— Същият.

— Как се казва? — попита сър Алън и взе молив.

— Кевин Рафърти в Северна Ирландия.

— А в Англия?

— Джим Крофт.

— Ще ти трябва още един човек в екипа.

— Никога досега не съм пил чай в Палмовия салон — каза Бюканан.

— Свекървата ми Мейзи Холкомби работеше навремето в хотел „Роял“ — обясни Ема. — Но по онова време не ни позволяваше с Хари и да припарим тук. Казваше, че било „изключително непрофесионално“.

— Още една жена явно изпреварила времето си — каза Рос.

— Може би. Но ще оставя разказа за Мейзи за друг път — каза Ема. — Първо моля за извинение, че не исках да говорим по време на обяда или поне докато Фишър можеше да подслушва.

— Нали не го подозирате, че има пръст в проблемите ни?

— Не пряко. Всъщност дори бях започнала да мисля, че може да е станал нов човек. До тази сутрин.

— Но той се представя много добре на заседанията на борда.

— Така е. Едва тази сутрин открих на кого е лоялен всъщност.

— Нищо не разбирам — каза Рос.

— Нали помните, че след края на срещата поискахте да поговорим, но аз се измъкнах?

— Да. Но какво общо има това с Фишър?

— Проследих го и открих, че се обажда по телефона.

— Както несъмнено са направили и някои други директори.

— Несъмнено, но те се обаждат от сградата. Фишър излезе навън, пое в посока към пристанището и се обади от телефонна кабина пред кръчмата „Лорд Нелсън“.

— Не мога да кажа, че заведението ми е познато.

— Може би именно затова го е избрал. Разговорът продължи по-малко от две минути и той се върна в „Барингтън“ навреме за обеда, преди някой да забележи отсъствието му.

— Защо му е да е толкова потаен относно това на кого се обажда?

— Заради думите на адмирала. Фишър е трябвало незабавно да докладва на шефа си и не е искал да рискува да го чуят.

— Да не би да мислите, че Фишър е замесен по някакъв начин с ИРА?

— Самият Фишър не, но дон Педро Мартинес — определено.

— Дон Педро кой?

— Мисля, че е време да ви разкажа за човека, чийто представител е майор Фишър, как синът ми попадна на него и какво е значението на една статуя на Роден, по-точно „Мислителят“. Така ще започнете да разбирате с какво си имаме работа.

Трима мъже се качиха на вечерния ферибот от Хейшам за Белфаст. Единият носеше сак, вторият куфарче, а третият — нищо. Не бяха приятели или познати. Бяха ги събрали единствено особените им умения и виждания.

Пътуването до Белфаст обикновено траеше около осем часа и през това време повечето пътници се опитваха да дремнат. Не и тези тримата. Те отидоха в бара, поръчаха си три пинти „Гинес“ — едно от малкото неща, които бяха общи за тях — и се настаниха на горната палуба.

Съгласиха се, че най-доброто време за свършването на работата е около три сутринта, когато повечето други пътници ще са заспали, пияни или прекалено уморени, за да им пука. В уречения час единият напусна групата, прескочи веригата с надпис САМО ЗА ЕКИПАЖА и безшумно се спусна по стълбите в трюма. Озова се сред големи дървени контейнери, но не му беше трудно да открие четирите, които му трябваха. В края на краищата върху тях се мъдреше щампата „Харланд и Волф“. С чук „кози крак“ той охлаби пироните от задната страна на контейнерите — общо 116 броя. След четирийсет минути се върна при другарите си и им съобщи, че всичко е готово. Без да кажат нито дума, двамата му колеги слязоха в трюма.