Джеффри Арчер: Греховете на бащата

Хари се разсмя за втори път.

— Да не искаш да кажеш, че номерът ти минава?

— Е, не всеки път, но ако ми се случат надзиратели новобранци, имам шанс, макар че е трудно да въртиш все един и същи номер. Този път не ми се наложи, защото ме помъкнаха направо във Втора зала, а тя е територия на съдия Ригън. Той е ирландец — също като мен, ако случайно не си забелязал — така че е по-вероятно да лепне минимална присъда на сънародник.

— За какво те вкараха този път? — попита Хари.

— Аз съм джебчия — заяви Куин, сякаш се представяше като архитект или доктор. — Специалностите ми са състезанията през лятото и боксовите мачове през зимата. Винаги е по-лесно, ако целите ти стоят прави — обясни той. — Но напоследък късметът започва да ми изневерява, защото много от разпоредителите взеха да ме запомнят. Наложи се да работя в метрото и по автогарите, където плячката е малка, а вероятността да те пипнат — по-голяма.

Хари имаше страшно много въпроси към новия си наставник и, подобно на ентусиазиран студент, се съсредоточи върху онези, които можеха да му помогнат да мине на приемните изпити. Беше доволен, че Куин не повдигна темата за акцента му.

— Знаеш ли къде ни карат? — попита той.

— В Лейвънхам или Пиърпойнт — отвърна Куин. — Зависи дали ще излезем на магистралата на дванайсети или на четиринайсети изход.

— Бил ли си в някой от тях?

— И в двата, на няколко пъти — прозаично отвърна Куин. — И преди да попиташ, ако имаше туристически пътеводител за затвори, Лейвънхам щеше да получи една звезда, а Пиърпойнт щеше да е закрит.

— Защо просто не попитаме пазача накъде ни карат? — предложи Хари. Страшно му се искаше да има малко повече яснота в мизерното му положение.

— Защото ще те преметне само за да ни направи гадно. Ако ни карат в Лейвънхам, единственото, за което трябва да се безпокоиш, е в кой блок ще те сложат. Ако си новобранец, най-вероятно ще се озовеш в блок А, където животът е доста по-лесен. Старите пушки като мен обикновено отиват в блок D. Там всички са над трийсетте и никой не е осъден за насилие, така че мястото е идеално, ако просто искаш да си кротуваш и да си излежиш присъдата. Гледай да не попадаш в блокове В или С, там е пълно с всякакви изверги и откачалки.

— Какво трябва да направя, за да съм сигурен, че ще попадна в блок А?

— Кажи на приемащия надзирател, че си ревностен християнин, не пушиш и не пиеш.

— Не знаех, че в затворите е разрешено да се пие — учуди се Хари.

— Не е, смотаняк такъв — отвърна Куин. — Но ако можеш да предложиш зелено — добави той, като потърка палец и показалец, — надзирателите изведнъж се превръщат в бармани. Дори сухият режим не промени нещата.

— Какво е най-важното, за което да внимавам първия ден?

— Гледай да си уредиш подходяща работа.

— Какъв е изборът?

— Чистач, помощник в кухнята, санитар в лечебницата, работник в пералнята, библиотеката, градината или параклиса.

— Какво трябва да направя, за да попадна в библиотеката?

— Да им кажеш, че можеш да четеш.

— А ти какво ще им кажеш? — попита Хари.

— Че съм учил за готвач.

— Сигурно е било интересно.

— Още не можеш да чатнеш, а? — рече Куин. — Никога не съм учил за готвач, но това означава, че винаги ме слагат в кухнята, а това е най-добрата работа във всеки затвор.

— Защо?

— Излизаш от килията преди закуска и се връщаш чак след вечеря. Топло е, можеш да избираш най-добрата храна. А, отиваме в Лейвънхам — каза Куин, когато автобусът излезе на магистралата на изход 12. — Това е добре, защото сега няма да ми се налага да отговарям на тъпи въпроси за Пиърпойнт.

— Има ли нещо друго за Лейвънхам, което трябва да знам? — попита Хари, без да се смущава от сарказма на Куин; подозираше, че старата пушка с удоволствие преподава безценните си уроци на ревностен ученик като него.

— Твърде много неща има за казване — въздъхна Куин. — Само гледай да стоиш близо до мен, след като ни регистрират.

— Няма ли веднага да те изпратят в блок D?

— Не и ако на смяна е мистър Мейсън — отвърна Куин без повече обяснения.

Хари успя да зададе още няколко въпроса, преди автобусът най-сетне да спре пред портала на затвора. Имаше чувството, че за два часа би могъл да научи от Куин повече, отколкото от десет лекции в Оксфорд.

— Стой с мен — повтори Куин, докато тежките врати се отваряха.

Автобусът бавно мина през портала и се озова в скръбен пущинак, който никога не бе виждал градинар. Спряха пред огромна тухлена сграда с редици малки мръсни прозорци; през много от тях надничаха глави.