Джеффри Арчер - Най-добре да си остане тайна

Когато се върна в банята да си измие зъбите, везните на Темида все още си стояха напълно равни.

Малко след като Биг Бен удари девет пъти, лорд канцлерът се върна в кабинета си и прегледа бележките си с надеждата, че везните най-сетне ще се наклонят на едната или на другата страна, но те си останаха идеално балансирани. Докато препрочиташе бележките, почукване по вратата му напомни, че колкото и влиятелен да си мисли, че е, това не му дава власт върху времето. Той въздъхна дълбоко, откъсна трите листа от бележника, стана и продължи да чете, докато излизаше от кабинета и вървеше по коридора. В спалнята прислужникът му Ист стоеше до леглото и го очакваше за сутрешния ритуал.

Ист сръчно свали копринения халат и помогна на господаря си да облече бяла риза, все още топла от гладенето. После дойде ред на колосаната яка и фино дантелено шалче. Докато обуваше черните си панталони, лорд канцлерът за пореден път забеляза, че е качил няколко килограма, откакто бе заел поста си. След това Ист му помогна с дългата мантия в черно и златно и насочи вниманието си към главата и краката на господаря си. На главата бе сложена дълга перука, а краката бяха обути в обувки с катарами. Едва накрая на раменете му бе сложена тежката верига на поста, носена от трийсет и деветима лорд канцлери преди него, която го превръщаше от госпожа от някаква пантомима в най-високопоставеното юридическо лице в страната. След поглед в огледалото той се почувства готов да излезе на сцената и да изиграе ролята си в развиващата се драма. Жалко само, че не си знаеше репликите.

Точността на пристигането и заминаването на лорд канцлера от северната кула на Уестминстърския дворец можеше да впечатли всеки старши сержант от армията. В 9:47 на вратата се почука и секретарят му Дейвид Бартоломю влезе в стаята.

— Добро утро, милорд.

— Добро утро, мистър Бартоломю — отвърна лорд канцлерът.

— За мое голямо съжаление трябва да ви съобщя — каза Бартоломю, — че лорд Харви е починал снощи в линейката на път за болницата.

И двамата знаеха, че това не е вярно. Лорд Харви, дядото на Джайлс и Ема Барингтън, беше припаднал малко преди да удари звънецът за гласуване. И двамата обаче бяха наясно с вековната традиция — ако член на някоя от двете камари умре, докато Парламентът е в сесия, следва да се проведе пълно разследване на обстоятелствата около смъртта му. За да се избегне тази неприятна и ненужна шарада, „починал на път за болницата“ беше приетата фраза за подобни случаи. Обичаят беше от времето на Оливър Кромуел, когато членовете на Парламента можели да идват въоръжени в залата и при всеки смъртен случай имало вероятност да е използвано оръжие.

Лорд канцлерът бе натъжен от смъртта на лорд Харви — колега, когото харесваше и комуто се възхищаваше. Искаше му се само секретарят му да не му беше напомнял един от фактите, които бе записал със спретнатия си калиграфски почерк под името на Джайлс Барингтън — че лорд Харви не беше успял да гласува след припадъка си и че ако го беше направил, гласът щеше да бъде в полза на Джайлс. Това щеше да реши въпроса веднъж завинаги и той щеше да се наспи тази нощ. А сега от него се очакваше да решава въпроса веднъж завинаги .

Под името на Хари Клифтън беше записал друг факт. Когато преди половин година беше разглеждан първоначалният апел, членовете на Правната комисия се бяха произнесли с четири срещу три гласа Клифтън да наследи титлата и, както се казваше в завещанието, „всичко, което върви към нея“.

На вратата отново се почука и се появи пажът, облечен в поредния костюм, взет сякаш от творба на Гилбърт и Съливан, за да му съобщи, че церемонията започва пак.

— Добро утро, милорд.

— Добро утро, мистър Дънкан.

Щом пажът хвана полите на дългата черна мантия на лорд канцлера, Дейвид Бартоломю пристъпи напред и отвори двойната врата на приемната, за да може господарят му да поеме на седемминутното си пътуване до залата на Камарата на лордовете.

Щом виждаха приближаващия лорд канцлер, членове, представители и служители на камарата бързо отстъпваха настрани, за да не му се изпречват по пътя към залата. Докато той минаваше покрай тях, те се покланяха ниско — не на него, а на суверена, когото представляваше. Лорд канцлерът продължи по червения килим на коридора със същото темпо, с което бе вървял всеки ден през последните шест години, за да влезе в залата при първия удар на Биг Бен, отброяващ десет часа.

Обикновено (а днешният ден не бе обикновен) при влизането си в камарата биваше посрещнат от неколцина членове, които ставаха почтително от червените банки, покланяха се и оставаха прави, докато епископът провеждаше сутрешната молитва, след което започваше разглеждането на дневния ред.