Кен Фоллетт - Прагът на вечността

— Какво е станало? — попита той.

— Президентът Кенеди е запазил телевизионно време за тази вечер и ще направи обръщение към американския народ.

Както обикновено, Наталия разполагаше с последните новини.

— Защо?

— Не знаят.

Димка веднага се замисли за Куба. Повечето от неговите ракети вече бяха там заедно с прилежащите ядрени бойни глави. Пристигнали бяха тонове спомагателна техника и хиляди военни. До няколко дни оръжията щяха да са готови за изстрелване. Мисията беше почти завършена.

Но до американските междинни избори оставаха две седмици. Димка обмисляше да отпътува за Куба — имаше редовни полети от Прага до Хавана — за да се погрижи похлупакът да остане затворен за още няколко дни. Жизненоважно беше тайната да се опази още малко.

Молеше се изненадващата поява на Кенеди по телевизията да е за нещо друго: Берлин например, или пък Виетнам.

— Кога е предаването? — попита той Наталия.

— Седем вечерта източно време.

Значи два през нощта в Москва.

— Ще му се обадя веднага — каза той. — Благодаря ти.

Прекъсна и набра номера на резиденцията на Хрушчов.

Отговори Иван Тепер, началник на домакинството, нещо като иконом.

— Здравейте, Иване. Той там ли е?

— Ще си ляга.

— Кажете му да се обува. Кенеди ще говори по телевизията в два през нощта наше време.

— Един момент, той е тук.

Димка чу приглушения им разговор, после гласа на Хрушчов:

— Намерили са Вашите ракети!

Сърцето на Димка се сви. Интуицията на Хрушчов обикновено не грешеше. Тайната беше разкрита и вината беше на Димка.

— Добър вечер, другарю генерален секретар — каза той и четиримата в стаята се умълчаха. — Още не знаем за какво ще говори Кенеди.

— За ракетите, няма за какво друго. Свикайте извънредна среща на Президиума.

— Кога?

— След един час.

— Разбрано.

Хрушчов затвори.

Димка се обади в дома на секретарката си.

— Здравейте, Вера. Спешен Президиум в десет тази вечер. Той е на път за Кремъл.

— Започвам да се обаждам — отговори Вера.

— Имате ли номерата им у дома?

— Да.

— Много ясно, че ги имате. Благодаря Ви. След няколко минути ще съм в кабинета — каза Димка и затвори.

Всички го гледаха. Чули го бяха да казва: Добър вечер, другарю генерален секретар. Дядо видимо се гордееше, баба и мама бяха угрижени, а очите на Нина блестяха от вълнение.

— Трябва да ида на работа — ненужно обясни Димка.

— За какво е тревогата? — попита дядо.

— Още не знаем.

Дядо го потупа по рамото и взе да сантименталничи.

— Когато отговорността е у хора като тебе и сина ми Володя, знам, че Революцията е в безопасност.

Димка се изкушаваше да му отговори, че му се ще и той да е толкова сигурен. Вместо това каза:

— Дядо, ще повикаш ли военна кола да откара Нина у дома?

— Разбира се.

— Съжалявам, че развалям празненството…

— Не се тревожи. Работата ти е по-важна. Върви, върви — успокои го Дядо.

Димка се облече, целуна Нина и излезе.

Докато слизаше с асансьора, той отчаяно се питаше дали някак не е дал тайната за кубинските ракети въпреки всичките си усилия. Ръководеше цялата операция със здрави мерки за сигурност. Беше жестоко ефикасен. Държеше се тиранично, наказваше грешките сурово, унижаваше глупаците, съсипваше кариерите на хора, които не следваха педантично заповедите. Какво повече можеше да стори?

Навън течеше вечерна репетиция за военния парад за годишнината от революцията след две седмици. Безкрайна колона танкове, оръдия и войници бучеше край брега на река Москва. „Каква полза от това, ако започне ядрена война“, мислеше си Димка. Американците не знаеха, но всъщност Съветският съюз разполагаше с малко ядрени оръжия, много по-малко от тези на САЩ. Съветите можеха да навредят на американците, да, но американците можеха да изтрият Съветите от лицето на земята.

Понеже пътят беше блокиран от процесията, а Кремъл беше на по-малко от километър и половина, Димка остави мотоциклета вкъщи и тръгна пеш.

Кремъл беше триъгълна крепост на северната страна на реката. Вътре имаше няколко двореца, сега превърнати в правителствени сгради. Димка отиде в стария Сенатски дворец, жълта сграда с бели колони, и се качи с асансьора на третия етаж. Тръгна по червения килим по коридора с високи тавани към кабинета на Хрушчов. Генералният секретар още не беше дошъл. Димка отиде две врати по-нататък в залата на Президиума. За щастие, беше чисто и подредено.

Президиумът на Централния комитет на КПСС беше на практика управляващият орган на Съветския съюз. Хрушчов беше негов председател. Тук се намираше властта. Какво щеше да направи Хрушчов?