Кен Фоллетт - Прагът на вечността

Аня беше приготвила щедро закуски, които московчани предпочитаха пред официалната вечеря: пушена скумрия и твърдо сварени яйца с червен пипер върху филийки бял хляб; малки сандвичи от ръжен хляб с краставички и домати; и нейния pièce de résistance , блюдо „платноходки“ — овални препечени филийки с кашкавалени триъгълници на клечки за зъби като мачти.

Аня беше с нова рокля и се беше гримирала леко. Малко беше наддала на тегло след смъртта на съпруга си и това й отиваше. Димка имаше усещането, че майка му е по-щастлива след смъртта на баща му. Може би Нина имаше право за брака.

Първото, което Аня й каза, беше:

— Моят Димка е на двадесет и три години, а сега за пръв път води момиче у дома.

Щеше му се да не й беше казвала това. Изкарваше го начинаещ. Той беше такъв и Нина го беше разбрала отдавна, но все пак не искаше да й се напомня. Пък и той се учеше бързо. Нина казваше, че е добър любовник — по-добър от съпруга й — без да влиза в подробности.

За негова изненада Нина надмина себе си, за да се държи добре с майка му, наричаше я почтително Аня Григорийевна, помагаше в кухнята, питаше я откъде е взела роклята.

Когато пийнаха малко водка, Аня се отпусна достатъчно, та да каже:

— Е, Нина, моят Димка казва, че не искаш да се омъжваш.

Димка простена.

— Мамо, това е прекалено лично!

— Аз съм като Вас, вече бях омъжена — отговори Нина, която явно нямаше нищо против въпроса.

— Но аз съм стара.

Аня беше на четиридесет и пет, което общо взето се смяташе твърде напреднала възраст за повторен брак. Приемаше се, че на тези години жените вече не изпитват желание, а на обратното се гледаше с погнуса. Една почтена вдовица, която се омъжваше повторно на средна възраст, проявяваше благоразумието да каже на всеки, че е „само за компания“.

— Не изглеждате стара, Аня Григорийевна. Можете да минете за по-голяма сестра на Димка.

Пълни глупости, но на Аня й хареса. Навярно жените винаги се радваха на ласкателствата, независимо дали беше вярно. Аня не възрази.

— Но пък съм твърде стара да раждам.

— И аз не мога да имам деца.

— О! — Аня беше потресена от това откритие. То преобърна всичките й фантазии. За миг забрави тактичността и направо попита — Защо не?

— По медицински причини.

— О.

Явно Аня би искала да научи нещо повече. Димка беше забелязал, че медицинските подробности бяха особено интересни за много жени. Но Нина млъкна, както правеше винаги, щом се заговореше за това.

На вратата се почука. Димка въздъхна — знаеше кой може да е. Отвори.

На прага стояха баба му и дядо му, които живееха в същата сграда.

— А, Димка, та ти си бил тук! — възкликна с престорена изненада дядо му, Григорий Пешков. Беше в униформа. Вече беше на седемдесет и четири, но не се пенсионираше. По мнението на Димка старците, които не знаят кога да си тръгнат, бяха голям проблем в Съветския съюз.

Баба му Катерина си беше направила косата.

— Донесохме ви хайвер — обясни тя. Очевидно не беше обичайното наминаване, както се преструваха. Научили бяха, че Нина гостува, и идваха да я проверят. Семейството я оглеждаше, тъкмо както тя се боеше.

Димка ги запозна. Баба разцелува Нина, а дядо задържа ръката й по-дълго от необходимото. За облекчение на Димка, Нина продължаваше да се държи очарователно. Наричаше дядо „другарю генерал“. Начаса разбра, че той е податлив на привлекателността на момичетата и за негово задоволство започна да флиртува, като в същото време току поглеждаше баба, все едно искаше да й каже: Ние с тебе знаем какви са мъжете.

Дядо я разпита за работата й. Нина каза, че наскоро са я повишили и сега ръководи издателството и организира отпечатването на многобройните бюлетини на стоманения тръст. Баба се поинтересува от семейството й. Нина обясни, че не ги вижда често, понеже всички живеят в родния й град Перм, на цяло денонощие път с влака.

Димка беше доволен, че всички се разбират толкова добре, ала в същото време имаше неловкото усещане, че не може да контролира онова, което се случва тук. Все едно беше в кораб, който плава през спокойни води в неизвестна посока — за момента всичко беше наред, но какво предстоеше?

Телефонът иззвъня и Димка отговори. Вечер винаги той вдигаше — обикновено го търсеха от Кремъл.

— Току-що получих вести от резидентурата на КГБ във Вашингтон — обяви гласът на Наталия Смотрова.

На Димка му беше неудобно да разговаря с нея в присъствието на Нина. Каза си да не става глупав — дори не беше докоснал Наталия. Но си го беше мислил. Все пак един мъж не биваше да изпитва вина за мислите си, нали така?