Кен Фоллетт - Прагът на вечността

Таня и Пас слязоха от колата, за да наблюдават разтоварването на сандъка от камиона, отново на светлината на прожекторите.

— Успяхме — каза доволно Пас. — Сега разполагаме с ядрени оръжия. — Той извади пура и я запали.

— Колко ще отнеме разполагането им? — предпазливо попита Таня.

— Не много — пренебрежително отвърна той. — Две седмици.

Пас не беше в настроение да мисли за проблеми, но на Таня й се струваше, че задачата може да отнеме повече от две седмици. Долината представляваше прашна строителна площадка, където засега беше направено малко. Въпреки това Пас имаше право — свършили бяха с трудната част, докарването на ядрените оръжия в Куба, без американците да разберат.

— Виж само това бебче. Един ден ще може да падне в центъра на Маями. Бум — рече Пас.

При тази мисъл Таня потрепери.

— Надявам се да не стане.

— Защо?

Наистина ли трябваше да му обяснява?

— Целта на тези оръжия е да заплашват. Предполага се, че те ще накарат американците да се боят да нападнат Куба. Ако се стигне до използването им, значи не са изпълнили предназначението си.

— Може би. Но ако ни нападнат, ще сме в състояние да унищожаваме цели американски градове.

Таня се изнервяше от явната наслада, с която Пас мислеше за тази ужасна възможност.

— И каква полза от това?

Той май се изненада от въпроса.

— Това ще опази гордостта на кубинската нация — Пас произнесе испанската дума dignidad като нещо свещено.

Тя едва вярваше на ушите си.

— Значи вие бихте започнали ядрена война заради гордостта си?

— Разбира се. Какво би могло да е по-важно?

— Оцеляването на човешкия род например! — раздразнено отвърна Таня.

Пас пренебрежително размаха пурата.

— Загрижила си се за човешкия род. А мен ме е грижа за честта ми.

— Глупости. Да не си побъркан?

Пас я погледна.

— Президентът Кенеди е готов да използва ядрени оръжия, ако Съединените щати бъдат нападнати. Генералният секретар Хрушчов ще ги използва, ако Съветският съюз бъде нападнат. Същото важи за дьо Гол във Франция и който там е премиер на Великобритания. Каже ли един от тях нещо друго, ще бъде свален за броени часове. — Той дръпна от пурата, крайчето й припламна в червено, после издиша дима. — Ако аз съм побъркан, значи и те всичките са побъркани.

Джордж Джейкс не знаеше за какво е тревогата. Боби Кенеди привика него и Денис Уилсън на извънредна среща в Белия дом сутринта във вторник, шестнадесети октомври. Най-доброто предположение беше, че темата ще е първата страница на днешния Ню Йорк Таймс със заглавието:

Неписано правило беше бившите президенти да не нападат наследниците си. Джордж обаче не беше изненадан, че Айзенхауер го нарушава. Джак Кенеди беше победил на изборите, като нарече Айзенхауер слаб и измисли несъществуващо „изоставане в ракетите“ в полза на Съветския съюз. Явно Айк още страдаше от този удар под пояса. Сега Кенеди беше уязвим за подобно обвинение и Айзенхауер беше отмъстен — точно три седмици преди междинните избори.

Другата възможност беше по-лоша. Големият страх на Джордж беше да не е изтекла информация за операция „Мангуста“. Разкритието, че президентът и брат му организират международен тероризъм, щеше да е оръжие в ръцете на всеки републикански кандидат. Щяха да кажат, че братята Кенеди са престъпници, задето го правят, и глупаци, задето са позволили тайната да се разкрие. А какво ли отмъщение щеше да измисли Хрушчов?

Джордж виждаше, че началникът му е бесен. Боби не умееше да прикрива чувствата си. Гневът личеше във вирнатата му брадичка, в приведените рамене и ледения блясък на сините му очи.

Джордж харесваше Боби, задето даваше израз на чувствата си. Хората, които работеха с него, често можеха да надзърнат в сърцето му. Това го правеше по-уязвим, но и по-обичан.

Когато влязоха в Кабинета, президентът Кенеди вече беше там. Седеше от другата страна на дългата маса, на която бяха наредени няколко големи пепелника. Намираше се в средата, а на стената отзад над него беше президентският печат. От двете страни на печата два високи прозореца гледаха към Розовата градина.

С него беше малко момиченце в бяла рокличка, явно дъщеря му Каролин, която още нямаше пет годинки. Имаше къса светлокестенява коса, разделена на път като на татко й и прихваната с проста фибичка. Говореше му, сериозно обясняваше нещо, а той слушаше съсредоточено, като че нейните думи бяха не по-маловажни от всичко, казано в това средище на властта. Джордж беше дълбоко поразен от силата на връзката между родителя и детето. „Ако някога имам дъщеря“, рече си той, „ще я слушам така и тя ще знае, че е най-важният човек на света“.