Кен Фоллетт - Прагът на вечността

— Според теб какво ще направи?

— Вероятно ще остави Ярузелски да се оправя със собствените си проблеми. Това поне са твърденията му от последните четири години. Само че не мога да бъда сигурен. Да види партията толкова силно отхвърлена при едни свободни избори… това може да се окаже много дори и за Горбачов.

— Кога ще разбереш?

— Горбачов просто ще каже „да“ или „не“ и ще заспи отново. Обади ми се след час.

Таня окачи слушалката. Не знаеше какво да мисли. Ярузелски определено беше готов да затегне гайките, да арестува всички активисти на Солидарност, да суспендира гражданските свободи и отново да наложи диктатура както през 1981 година. Усетеше ли някоя комунистическа страна полъха на свободата, винаги ставаше това. Горбачов обаче обяви, че старите дни се свършили. Беше ли вярно?

Полша щеше да го установи.

Таня съзерцаваше телефона в състояние на напрегната агония. Какво да каже на Данута? Не искаше да паникьосва всички. Може би все пак трябваше да ги предупреди за намеренията на Ярузелски.

Данута я заговори:

— Сега и ти изглеждаш мрачна. Какво каза брат ти?

Таня се поколеба, после реши да отговори, че все още нищо не е било решено — което си беше вярно.

— Ярузелски се е обадил на Горбачов, но още не е говорил с него.

Продължиха да гледат екраните. Солидарност печелеше всичко. Засега комунистите не бяха спечелили и едно от оспорваните места. Повечето резултати просто потвърждаваха видяното по-рано. Думата „пълна победа“ не бе достатъчно силна — приличаше повече на цунами.

В стаята над кафенето еуфорията се смесваше със страх. Вече не можеше да става и дума за постепенна смяна във властта, на която се бяха надявали. През следващите двадесет и четири часа щеше да се случи едно от двете неща. Комунистите можеха отново да заемат властта със сила. Не го ли направеха, с тях беше свършено завинаги.

Таня се насили да изчака цял час, преди отново да звънне в Москва.

— Те разговаряха — каза й Димка. — Горбачов отказа да застане зад смазване на опозицията.

— Слава Богу — пророни Таня. — И какво ще прави Ярузелски?

— Ще се омете възможно най-бързо.

— Наистина?

Таня не можеше да повярва на толкова добри новини.

— Няма варианти за действие.

— Май да.

— Е, празнувай.

Таня затвори и се обърна към Данута.

— Няма да има насилие — съобщи тя. — Горбачов го е отхвърлил.

— Боже мой — произнесе Данута; в гласа й се смесваха неверие и ликуване. — Ние наистина спечелихме, нали?

— Да — каза Таня. Изпитваше удовлетворение и надежда с цялото си сърце. — Това е началото на края.

На седми юли в Букурещ лятото бе в разгара си и жегата беше страшна. Димка и Наталия бяха заедно с Горбачов на срещата на върха на Варшавския договор. Домакин им беше Николае Чаушеску, побърканият диктатор на Румъния.

Най-важната точка в дневния ред бе „унгарският проблем“. Димка знаеше, че източногерманският ръководител Ерих Хонекер го е поставил в списъка. Либерализацията на Унгария заплашваше всички останали държави от Варшавския договор, тъй като насочваше вниманието към репресивния характер на нереформираните им режими. За Източна Германия обаче положението бе най-лошо. Стотици нейни граждани на почивка в Унгария изоставяха палатките си и през горите и дупките в старата ограда отиваха към Австрия и към свободата. Пътищата от Балатонското езеро към границата бяха задръстени с малките им автомобили Трабант и Вартбург, изоставяни без съжаление. Повечето бяха без паспорти, но това нямаше значение — превозваха ги до Западна Германия, където автоматично им даваха гражданство и им помагаха да се установят. Хората несъмнено скоро заменяха старите си коли с по-надеждни и удобни машини Фолксваген.

Правителствените ръководители от Варшавския договор заседаваха в обширна зала с подредени в правоъгълник, покрити със знамена маси. Както обикновено сътрудниците като Димка и Наталия седяха по края на помещението. Движещата сила бе Хонекер, но Чаушеску поведе пристъпа. Той се изправи от мястото си до Горбачов и започна да напада реформаторската политика на унгарското правителство. Беше дребен, присвит човек с рошави вежди и блеснали очи. Въпреки че говореше на няколко десетки души в заседателна зала, той викаше и ръкомахаше все едно се обръща към хиляди хора на стадион. Изкривените му устни пръскаха слюнка, докато нареждаше. Не криеше какво иска — повторение на 1956 година. Призова към навлизане на Варшавския договор в Унгария, отстраняване на Миклош Немет и връщане на страната към праволинейно социалистическо управление.