Кен Фоллетт - Прагът на вечността

Тя го погледна, усмихна се малко, не каза нищо и той изпита много странното усещане, че тя знае точно какво идва.

— Разбирам, че те обичам — призна той.

— Наистина?

— Да. Нещо против? Така добре ли е? Развалих ли атмосферата?

— Глупако — каза тя. — Влюбена съм в теб от години.

Ребека пристигна в Държавния департамент във Вашингтон в топъл пролетен ден. В лехите цъфтяха нарциси и тя бе изпълнена с надежда. Съветската империя отслабваше, може би фатално. Германия имаше шанса да стане обединена и свободна. Американците просто се нуждаеха от смушкване в правилната посока.

Ребека размишляваше, че е във Вашингтон, представлява страната си и преговаря с най-могъщите хора в света заради Карла, приемната си майка. Карла бе приела едно ужасено тринадесетгодишно еврейско момиче във военновременния Берлин и й бе дала увереност, за да може да стане международен държавник. „Трябва да направя снимка и да й я изпратя“, рече си Ребека.

Заедно с шефа си Ханс-Дитрих Геншер и неколцина сътрудници тя влезе в модернистичната сграда на Държавния департамент. Двуетажното фоайе беше украсено с огромен стенопис — Защитата на човешките свободи, който изобразяваше петте свободи, защитавани от американската армия.

Немците бяха поздравени от жена, която Ребека познаваше досега само като топъл интелигентен глас по телефона — Мария Самърс. Ребека изненадано установи, че Мария е афроамериканка. После изпита вина заради изненадата си — нямаше причина афроамериканец да не заема висок пост в Държавния департамент. Най-накрая Ребека осъзна, че в сградата има много малко тъмни лица. Мария бе необикновена — все пак изненадата на Ребека бе оправдана.

Мария бе любезна и гостоприемна, но скоро се изясни, че държавният секретар Джеймс Бейкър не изпитва същото. Немците чакаха пред кабинета му пет минути, после десет. Мария определено не можеше да си намери място. Ребека взе да се притеснява. Това не можеше да бъде недоразумение. Да караш вицеканцлера на Германия да те чака беше премерена обида. Бейкър беше враждебно настроен.

По-рано Ребека бе чувала, че американците правят такива неща. Впоследствие щяха да съобщят на пресата, че са се държали с посетителите така заради възгледите им, и в печата у дома щяха да се появят компрометиращи истории. Роналд Рейгън бе постъпил по същия начин с лидера на британската опозиция Нийл Кинък — също привърженик на разоръжаването.

Ребека не обръщаше внимание на обидата сама по себе си. Мъжете в политиката доста позираха. Бяха просто като момчета, които мерят мъжеството си. Това обаче означаваше, че срещата ще бъде непродуктивна, което пък бяха лоши новини за разведряването.

След петнадесет минути ги поканиха да влязат. Бейкър бе слаб, атлетичен мъж с тексаски акцент, но в него нямаше нищо селяшко — беше безупречно избръснат и облечен. Ръкува се подчертано кратко е Ханс-Дитрих Геншер и започна:

— Ние сме дълбоко разочаровани от вашето отношение.

За щастие, Геншер не беше мекушав. Беше вицеканцлер и външен министър на Германия от петнадесет години и знаеше как да не обръща внимание на лошите обноски. Оплешивяващ, очилат мъж, той имаше пълно, раздразнително лице.

— Според нас вашата политика е остаряла — отвърна той. — Положението в Европа се промени и вие трябва да вземете това под внимание.

— Ние трябва да поддържаме силата на възпиращите ядрени сили на НАТО — възрази Бейкър, все едно повтаряше мантра.

Геншер овладя нетърпението си с видимо усилие.

— Ние не сме съгласни — както и народът ни. Четирима от петима германци желаят изтегляне на всички ядрени оръжия от Европа.

— Те са подведени от пропагандата на Кремъл!

— Ние живеем в демократична държава. В крайна сметка нацията решава.

В кабинета беше и Дик Чейни, американският секретар по отбраната.

— Една от главните цели на Кремъл е да направи Европа безядрена — заяви той. — Не бива да попадаме в капана им!

Геншер бе очевидно раздразнен да бъде поучаван върху европейската политика от хора, които знаеха много по-малко от него по въпроса. Той приличаше на учител, който напразно опитва да обясни нещо на прекалено тъпи ученици.

— Студената война свърши — заяви той.

Ребека потресено видя, че дискусията ще бъде напълно безполезна. Никой не слушаше — всички бяха взели решенията си предварително.

Права беше. Двете страни си разменяха гневни забележки още няколко минути, после срещата свърши.