Кен Фоллетт - Прагът на вечността

— Опитвам се да доведа Благовестието на Иисуса Христа до войниците и останалите, които работят в армейските складове за боеприпаси в Анистън — представи се Бойър. — Мнозина от конгрегацията ми са афроамериканци.

Джордж реши, че Бойър е искрен, а и че има църква за хора от двете раси, което беше необичайно.

— Какво Ви влече към гражданските права, отче?

— Е, сър, като млад човек аз бях сегрегационист.

— Много хора бяха такива — отвърна Джордж. — Всички ние научихме много.

— Аз направих повече от това да науча нещо — продължи Бойър. — Прекарах десетилетия в дълбоко разкаяние.

Това звучеше малко силно. Някои от хората, които молеха за среща с конгресмени, бяха повече или по-малко луди. Сътрудниците на Джордж правеха всичко възможно да отсяват откачалките, но от време на време някой се промушваше през мрежата. Както и да е, Бойър се стори на Джордж съвсем нормален.

— Разкаяние — повтори Джордж, докато се опитваше да печели време.

— Конгресмен Джейкс — тържествено обяви Бойър, — дойдох тук, за да Ви се извиня.

— За какво точно?

— През шестдесет и първа Ви ударих с лост. Смятам, че счупих ръката Ви.

Джордж изведнъж разбра защо човекът му се е сторил познат. Бил е сред тълпата в Анистън. Опита да удари Мария, но Джордж изпречи ръка пред него. Все още го болеше при студено време. Джордж смаяно гледаше искрения духовник.

— Значи Вие сте били — рече той.

— Да, сър. Не мога да поднеса извинения. Знаех какво върша и извърших зло. Но никога не съм Ви забравял. Просто бих желал да знаете колко съжалявам, а и синът ми Клам да бъде свидетел на това как се изповядвам за стореното от мен зло.

Джордж се намери натясно. Нищо такова не му се бе случвало.

— Значи Вие сте станали проповедник — рече той.

— Най-напред се пропих. Заради уискито загубих работата си, дома си и автомобила. Тогава една неделя Господ отведе стъпките ми до малка мисия в съборетина в някакъв беден квартал. Проповедникът се оказа черен и взе като основен текст двадесет и петата глава от Евангелието от Матея, особено стих четиридесети: „Истина ви казвам: доколкото сте сторили това на едното от тия Мои най-малки братя, Мене сте го сторили“.

Джордж беше чувал множество проповеди, основани на този стих. Посланието му бе, че стореното кому да е зло, е сторено на Иисуса. Афроамериканците, на които бяха причинени повече неправди, отколкото на повечето граждани, черпеха силна утеха от това. Стихът даже бе изписан върху Уелския прозорец в баптистката църква на Шестнадесета улица в Бирмингам.

Бойър продължи:

— Отидох в онази църква да се подигравам, а излязох от там спасен.

— Радвам се да науча за това как сте се променили, преподобни — отбеляза Джордж.

— Аз не заслужавам прошката Ви, господин конгресмен, но се надявам на Божията.

Бойър се изправи.

— Няма да отнемам повече от времето Ви. Благодаря Ви.

Джордж също стана. Знаеше, че не е отвърнал подобаващо на обзет от силно чувство човек.

— Преди да си тръгнете — рече той, — нека си стиснем ръцете.

Той пое ръката на Бойър в своята.

— Ако Бог може да Ви прости, Кларънс, смятам, че и аз би трябвало да мога.

Бойър се задави. В очите му напираха сълзи, когато стисна ръката на Джордж.

Джордж импулсивно го прегърна. Човекът се разтрисаше от ридания.

След минута Джордж го пусна и отстъпи крачка назад. Бойър опита да говори, но не можа. Разплакан, той се обърна и напусна стаята.

Синът му стисна ръката на Джордж.

— Благодаря Ви, господин конгресмен — с разтреперан глас се обърна към него момчето. — Не мога да изразя колко много значи прошката Ви за баща ми. Вие сте изключителен човек, сър.

И той последва Бойър вън от стаята.

Джордж седна и се почувства замаян. „Е“, рече си той, „ами това какво е сега?“

Разказа на Мария за случката същата вечер.

Нейната реакция не беше съчувствена.

— Предполагам, че имаш правото да им прощаваш, твоята ръка бе счупена — започна тя. — Аз пък не съм особено щедра в снизходителността си към сегрегационистите. Бих желала да видя как преподобният Бойър излежава година-две в затвора или може би в отряда за тежък физически труд, вързан на верига с останалите. Тогава може би бих приела извиненията му. Всички тия подкупни съдии, брутални ченгета и бомбаджии все още са свободни, знаеш. Вероятно някои си получават проклетите пенсии. И те ще искат прошка? Няма да им помогна да се чувстват уютно. Ако вината им ги прави нещастни, радвам се. Това е най-малкото, което заслужават.