Кен Фоллетт - Прагът на вечността

Димка поне се надяваше битката да е загубена. Конфликтът все още не бе приключил.

— За какви неразумни стъпки конкретно говорим? — внимателно попита Димка.

— Независими политически партии!

Филипов го произнесе тъй, сякаш споменаваше някаква ужасна жестокост.

— Унгарците са започнали нещо опасно. Сега и Ярузелски говори за същото в Полша. Ярузелски!

Димка разбираше смайването на Филипов. Наистина бе смайващо как полският потисник говори, че ще направи Солидарност част от бъдещето на нацията и ще позволи на политически партии да се конкурират в избори като на Запад.

А освен това Филипов не знаеше всичко. Сестрата на Димка, кореспондентът на ТАСС във Варшава, му изпращаше точни сведения. Ярузелски не можеше да мръдне, а Солидарност бе непреклонна. Те не само приказваха, но и планираха избори.

Филипов и консерваторите в Кремъл се мъчеха да предотвратят това.

— Тези неща са крайно опасни! — заяви Филипов. — Те отварят вратите за контрареволюцията и за ревизионистични тенденции. Какъв е смисълът на това нещо?

— Смисълът е, че повече нямаме пари, за да субсидираме сателитите си…

— Ние нямаме сателити. Имаме съюзници.

— Каквито и да са, те не желаят да вършат това, което им наредим, ако не можем да платим за послушанието им.

— Разполагахме с армия за защитата на социализма, а вече и това нямаме.

В последното преувеличение имаше малко истина. Горбачов обяви изтеглянето на четвърт милион войници и на десет хиляди танка от Източна Европа — важна икономическа мярка, но и мирна стъпка.

— Не можем да си позволим такава армия — поясни Димка.

Филипов тъй възнегодува, сякаш щеше да се пръсне.

— Не виждаш ли, че говориш за края на всичко, за което сме работили от 1917 година?

— Хрушчов твърдеше, че ще ни трябват двадесет години, за да настигнем американците по богатство и военна мощ. Оттогава са изминали двадесет и осем години, а ние сме по-назад от 1961 година, когато той го заяви. Евгений, ти какво се бориш да запазиш?

— Съветския съюз! Какво си въобразяваш, че си мислят американците, докато ние намаляваме армията и позволяваме на ревизионизма да се промъква сред съюзниците ни? Присмиват ни се прикрито! Президентът Буш е привърженик на Студената война и възнамерява да ни премахне. Не се заблуждавай.

— Не съм съгласен — възрази Димка. — Колкото повече се разоръжаваме, толкова по-малко причини ще имат американците да подсилват ядрените си резерви.

— Надявам се да си прав — завърши Филипов. — Заради всички нас.

И той се отдалечи.

Димка също се надяваше да е прав. Филипов постави пръст в слабото място на стратегията на Горбачов. Тя се опираше на предположението, че президентът Буш ще бъде разумен. Ако американците отвърнеха на разоръжаването със същите мерки, Горбачов щеше да може да се защити, а кремълските му съперници щяха да изглеждат глупаво. Но ако Буш не отговореше — или по-лошо увеличеше военните разходи — то тогава Горбачов щеше да изглежда глупак. Това щеше да го отслаби, противниците му можеха да се възползват от възможността, да го свалят от власт и да се върнат към добрите стари дни на конфронтацията между свръхсилите.

Димка отиде в апартаментите на Горбачов. Той очакваше срещата с Немет. Събитията в Унгария бяха вълнуващи. Димка нямаше търпение също така да разбере какво ще каже Горбачов на Немет.

Съветският ръководител не беше предсказуем. Цял живот бе бил комунист, но не желаеше да налага комунизма в други страни. Стратегията му беше ясна — гласност и перестройка, откритост и преустройство. Тактиката му беше по-малко очевидна и във всеки отделен случай беше трудно да отгатнеш накъде ще се понесе. Той постоянно държеше Димка нащрек.

Горбачов не прояви топлота към Немет. Унгарският премиер поиска един час, а му предложиха двадесет минути. Срещата можеше да бъде трудна.

Немет дойде с Фредерик Биро, когото Димка вече познаваше. Секретарката на Горбачов веднага въведе и тримата в голямата приемна — огромна зала с висок таван, с боядисани в кремаво жълто стени. Горбачов седеше зад модерно, боядисано в черно дървено бюро, поставено в един от ъглите. На бюрото имаше само телефон и лампа. Посетителите седнаха на стилни черни кожени столове. Всичко символизираше съвременността.

Немет се захвана за работата след малко любезности. Заяви, че щял да насрочи свободни избори. Свободни означавало свободни — резултатът можел да бъде и некомунистическо правителство. Как щяла Москва да реагира на това?