Кен Фоллетт - Прагът на вечността

Тя нямаше да го остави да излезе победител от това.

— Има и по-добри работи — възрази Верина. — Уошингтън поуст не ти ли предложиха твоя собствена коментаторска колонка?

— През целия си живот съм работил в телевизията.

— Не си си подавал документите в някоя местна мрежа — продължи тя. — Можеше да бъдеш голямата риба в малкото езерце.

— Не, не бих могъл. Щях да бъда залязващо минало величие.

От перспективата Джаспър потрепери.

— Няма да направя това.

Лицето й доби непокорно изражение.

— Е, не ме моли да идвам с теб в Германия.

Той го очакваше, но се изненада от неприкритата й решимост.

— Защо не?

— Ти говориш немски, а аз не.

Джаспър не говореше много добре немски, но това не бе най-добрият му аргумент.

— Това би било приключение — обясни той.

— Слез на земята — отвърна Верина. — Аз имам син.

— Това би било приключение и за Джак. Ще порасне с два езика.

— Джордж ще прибегне до съда, за да не ми позволи да изведа Джак от страната. Ние с него имаме съвместно попечителство. А и аз не бих го направила. Джак има нужда от баща си и от баба си. Ами моята работа? Аз съм огромен успех, Джаспър — за мен работят дванадесет души и всичките лобират пред правителството за либерални каузи. Не можеш сериозно да искаш от мен да зарежа това.

— Е, предполагам, че ще си идвам за празниците.

— Ти сериозен ли си? Каква връзка ще имаме? Колко време ще мине, преди да се търкаляш в кревата с някоя закръглена девойка с руси плитки?

Вярно беше — през по-голямата част от живота си Джаспър се бе отдавал на промискуитет, но никога не беше изневерявал на Верина. Перспективата да я изгуби изведнъж изглеждаше непоносима.

— Аз мога да бъда верен — отчаяно пророни той.

Верина видя мъката му и тонът й се смекчи.

— Джаспър, това е трогателно. Даже смятам, че го твърдиш сериозно. Но знам що за стока си, а познавам и себе си. Никой от нас не може да остане дълго време без връзка.

— Слушай — примоли се той. — Всички в света на американската телевизия знаят, че си търся работа, и ми предложиха само това. Не разбираш ли? Гърбът ми е опрян в проклетата стена. Нямам алтернатива!

— Разбирам и съжалявам. Но трябва да бъдем реалисти.

Джаспър намери симпатията й по-лоша и от нейното презрение.

— Все едно, това няма да е завинаги — предизвикателно отговори той.

— Нима?

— О, не. Аз ще се завърна.

— В Бон?

— Ще има повече европейски истории в челото на американските новини от когато и да било. Само ме гледай, по дяволите.

Лицето на Верина стана тъжно.

— Проклятие, ти наистина ще го направиш, нали така?

— Казах ти, че трябва.

— Е — със съжаление произнесе тя. — Не очаквай аз да съм тук при завръщането ти.

Джаспър никога не бе ходил в Будапеща. Като млад винаги бе гледал на запад, към Америка. Освен това през целия му живот Унгария се намираше под сивите облаци на комунизма. През ноември 1988 година обаче с икономиката й — в развалини — се случи нещо смайващо. Малка група реформистки настроени комунисти пое властта и един от тях, Миклош Немет, стана министър-председател. Една от въведените от него промени беше откриването на фондова борса.

За Джаспър това беше невероятно.

Само шест месеца по-рано Карой Грос, престъпният шеф на Унгарската социалистическа работническа партия, заяви пред списание Нюзуик, че в Унгария многопартийната демокрация била „историческа невъзможност“. Немет обаче прокара нов закон, който разрешаваше самостоятелни „политически клубове“.

Това беше голяма история. Бяха ли обаче промените постоянни? Или Москва скоро щеше да се намеси?

Джаспър долетя в Будапеща посред януарска снежна буря. Снегът дебело покриваше неоготическите кулички на сградата на Парламента край Дунав. Джаспър се срещна с Миклош Немет в тази сграда.

Джаспър си издейства интервюто с помощта на Ребека Хелд. Въпреки че не я познаваше отпреди, знаеше за нея от Дейв Уилямс и от Вали Франк. Щом пристигна в Бон, веднага се свърза с нея — единствено тя напомняше донякъде немски контакт. Понастоящем беше важна фигура в германското Външно министерство. Още по-хубаво, беше приятелка — а според Джаспър може би и любовница — на Фредерик Биро, сътрудник на Миклош Немет. Биро беше уредил интервюто.

Той посрещна Джаспър във фоайето и го придружи през лабиринта от коридори и коридорчета до кабинета на министър-председателя.

Немет беше едва на четиридесет и една години. Нисък човек с гъста кафява коса, спусната на лимба над челото му. Лицето му изразяваше интелигентност и решимост, но също тъй и притеснение. За интервюто бе седнал зад дъбова маса и от нервност се беше обкръжил със сътрудниците си. Несъмнено ясно осъзнаваше, че говори не само на Джаспър, но и на американското правителство — а и че Москва също ще го гледа.