Кен Фоллетт - Прагът на вечността

Щом пристигна във Варшава, Таня бе поканена на вечеря в апартамента на Данута Горска.

Докато стоеше на вратата и натискаше звънеца, тя си спомни последния път, в който видя Данута — в нощта, в която Ярузелски обяви военно положение, от същия апартамент я измъкваше бруталната тайна милиция ЗОМО в камуфлажните си униформи.

Данута отвори вратата и се ухили широко — буйна коса и зъби. Прегърна Таня и я въведе в трапезарията на малкия апартамент. Съпругът й Марек отваряше бутилка унгарски Ризлинг, а на масата имаше чиния с миниатюрни кренвирши и чинийка с горчица.

— Бях в затвора осемнадесет месеца — обясни Данута. — Смятам, че ме освободиха, понеже радикализирах останалите затворнички.

Тя се разсмя и отметна глава назад.

Таня се възхищаваше на смелостта й. „Ако бях лесбийка, щях да хлътна по Данута“, помисли си тя. Всички мъже, които Таня бе обичала, бяха смели.

— Сега съм част от Кръглата маса — продължи Данута. — Всеки ден по цял ден.

— Това наистина ли е кръгла маса?

— Да, грамадно нещо. Теорията е, че никой не стои начело. На практика обаче Лех Валенса председателства на заседанията.

Таня се чудеше. Необразован електротехник водеше споровете за бъдещето на Полша. Това нещо е било мечтата на дядо й, болшевика и фабричен работник Григорий Пешков. Валенса обаче беше антикомунист. По някакъв начин тя се радваше, че дядо й не доживя, за да стане свидетел на тази ирония. Това можеше да разбие сърцето му.

— Ще излезе ли нещо от Кръглата маса? — попита я Таня.

Преди Данута да успее да отговори се намеси Марек:

— Това е трик. Ярузелски иска да отслаби опозицията, като приобщи водачите й и ги направи част от комунистическото управление, без да променя системата. Това е стратегия за оставането му на власт.

Данута продължи:

— Марек вероятно е прав. Само че номерът няма да подейства. Ние искаме независими профсъюзи, свободен печат и истински избори.

Таня се смая.

— Ярузелски обсъжда свободни избори?

Полша имаше нагласени избори, при които само комунистическите партии и съюзниците им можеха да издигат кандидати.

— Разговорите от време на време прекъсват. Но той има нужда стачките да спрат, затова свиква Кръглата маса отново и ние отново искаме избори.

— Какво стои зад стачките? — попита Таня. — Искам да кажа, каква е основната им причина?

Марек отново се намеси:

— Знаеш ли какво казват хората? „Четиридесет и пет години комунизъм и все още няма тоалетна хартия“. Ние сме бедни! Комунизмът не функционира.

— Марек е прав — съгласи се Данута. — Преди няколко седмици един магазин във Варшава обяви, че ще приема предварителни плащания за телевизори за следващия понеделник. Обръщам ти внимание, че нямаха телевизори, а просто се надяваха да получат. Хората започнаха да се редят на опашка в петък предишната седмица. В понеделник сутринта опашката броеше хиляда и петстотин души — само за да поставят имената им в списъка!

Данута отиде в кухнята и се върна с купа от ароматната зупа огуркова — супата от кисели краставички, която Таня обичаше.

— И какво ще стане? — попита Таня, докато се хранеше. — Ще има ли истински избори?

— Не — отсече Марек.

— Може би — продължи Данута. — Последното предложение е две трети от местата в парламента да бъдат запазени за комунистите, а свободните избори да се водят за останалия брой.

— Значи отново ще имаме нагласени избори! — завърши Марек.

— Но това ще е по-добре от сегашното положение. Не мислиш ли, Таня?

— Не знам — отвърна Таня.

Пролетното топене още не беше настъпило и Москва продължаваше да бъде под снежния си юрган, когато новият унгарски министър-председател дойде на посещение на Михаил Горбачов.

Евгений Филипов знаеше, че Миклош Немет пристига, и спипа Димка пред кабинета на генералния секретар няколко минути преди срещата.

— Тези неразумни стъпки трябва да бъдат спрени! — заяви той.

Според наблюденията на Димка, напоследък Филипов изглеждаше все по-истеричен. Сивата му коса бе рошава и той навсякъде се носеше забързано. Вече беше в началото на шестото си десетилетие и лицето му бе постоянно изкривено в неодобрителната гримаса, носена от него толкова дълго през живота му. Торбестите му костюми и свръхкъса подстрижка отново бяха на мода — на Запад хлапетата наричаха този стил Ретро.

Филипов мразеше Горбачов. Съветският ръководител стоеше зад всичко, срещу което Филипов се беше борил през целия си живот — охлабване на правилата, вместо строга партийна дисциплина; индивидуална инициатива, вместо централно планиране; приятелство със Запада, вместо война с капиталистическия империализъм. Димка почти можеше да изпитва съчувствие към човек, който е пропилял дните си, участвайки в изгубена битка.