Кен Фоллетт - Прагът на вечността

— Добре, дядо — отговори Джордж, макар тъкмо това да си мислеше. — Но вярвам, че тъй или инак ще приема работата.

Майка му се включи в спора.

— О, Джордж, недей — рече тя. Щеше да каже още нещо, но завършващите студенти бяха поканени да се наредят да получат дипломите си. — Върви. После ще поговорим повече.

Джордж остави семейството си и намери мястото си на опашката. Церемонията започна и той бавно се придвижи напред. Спомни си работата за Фосет Реншоу миналото лято. Господин Реншоу се имаше за либерален герой, задето нае чернокож помощник. Но Джордж получаваше унизително лесна работа дори като за стажант. Беше търпелив и търсеше възможност и такава се появи. Направи едно юридическо проучване, което помогна на фирмата да спечели дело, и оттам му предложиха работа, след като завърши.

Често му се случваха такива неща. Светът си мислеше, че един студент в Харвард трябва да е умен и способен, освен ако не е черен. В този случай всички залози бяха против него. Цял живот Джордж трябваше да доказва, че не е идиот. Това го изпълваше с негодувание. Надяваше се, ако някога има деца, те да пораснат в различен свят.

Дойде неговият ред да се изправи на сцената. Докато се изкачваше по няколкото стъпала, с изумление чу освиркване.

Освиркването беше харвардска традиция и обикновено се ползваше против професори, чиито лекции бяха слаби или се държаха грубо със студентите. Джордж така се ужаси, че спря на стъпалата и погледна назад. Видя Джоузеф Хюго. Хюго не беше единствен — освиркването беше твърде силно, но Джордж знаеше, че той го е организирал.

Почувства се ненавиждан. Беше твърде унизен да застане на сцената. Стоеше като замръзнал на стъпалата и кръвта нахлу в лицето му.

После някой започна да ръкопляска. Джордж погледна над редиците седалки и видя как един професор се изправя. Беше Мърв Уест, един от по-младите преподаватели. И други се присъединиха към аплодисментите и бързо заглушиха освиркването. Още няколко души се изправиха. Джордж предполагаше, че дори онези, които не го познават, са се досетили кой е по гипса на ръката му.

Възвърна куража си и пристъпи на сцената. Когато получи дипломата, се надигнаха одобрителни викове. Джордж бавно се обърна с лице към публиката и поблагодари със скромно навеждане на глава. После слезе.

Когато се присъедини към останалите студенти, сърцето му блъскаше. Няколко души мълчаливо му стиснаха ръката. Той беше ужасен от освиркването и в същото време въодушевен от аплодисментите. Забеляза, че се поти и изтри лице с носната си кърпичка. Какво изпитание.

Изгледа остатъка от церемонията като замаян, доволен, че има време да се възстанови. Когато шокът от освиркването отмина, успя да разбере, че е било дело на Хюго и още шепа десни откачалки, а всички останали от либералния Харвард го бяха аплодирали.

„Би трябвало да се чувствам горд“, каза си той.

Студентите се върнаха при семействата си за обяд. Майката на Джордж го прегърна.

— Приветстваха те — каза тя.

— Да — рече Грег. — Макар за миг да изглеждаше, че ще има нещо друго.

Джордж умолително разпери ръце.

— Как бих могъл да не участвам в тази борба? Наистина искам работата във Фосет Реншоу и искам да доставя удоволствие на семейството, което ме подкрепяше през всичките години, докато учех — но това не е всичко. А ако имам деца?

— Би било чудесно! — подхвърли Марга.

— Но, бабо, моите деца ще са цветнокожи. В какъв свят ще растат? Втора класа американци ли ще бъдат?

Разговорът беше прекъснат от Мърв Уест, който разтърси ръката на Джордж и го поздрави с дипломирането. Професор Уест беше малко зле облечен с костюм от туид и яка с копченца.

— Благодаря Ви, че започнахте ръкоплясканията, професоре — каза Джордж.

— Не ми благодарете, Вие ги заслужихте.

Джордж представи семейството си.

— Тъкмо разговаряхме за моето бъдеще.

— Надявам се да не сте взели окончателни решения.

Любопитството на Джордж се изостри. Какво ли означаваше това?

— Още не. Защо?

— Разговарях с главния прокурор, Боби Кенеди — харвардски възпитаник, както знаете.

— Казахте му, надявам се, че начинът, по който се справи със случилото се в Алабама, е позор за нацията.

Уест се усмихна със съжаление.

— Не и с тези думи, не съвсем. Но двамата се съгласихме, че отговорът на администрацията беше неадекватен.

— Напълно. Не мога да си представя, че той… — Джордж млъкна, поразен от една мисъл. — Какво общо има това с решенията за моето бъдеще?