Кен Фоллетт - Прагът на вечността

Имаше само един проблем.

Станислав не носеше вестник.

Държеше голям бежов плик.

Не беше изпълнил инструкциите до последната буква. Или не ги беше разбрал, или си беше въобразил, че точните подробности не са важни.

Каквато и да беше причината, нещата се бяха объркали.

Умът на Кам се смрази от паника. Препъна се. Не знаеше какво да прави. Идеше му да наругае Стас.

После се овладя. Насили се да остане спокоен. Взе мигновено решение. Нямаше да откаже размяната. Щеше да я доведе до край.

Тръгна право към Станислав.

Когато се разминаха, размениха вестника и плика.

Станислав тутакси влезе в магазинчето с вестник в ръка и изчезна от поглед.

На следващия ъгъл пак се озърна и видя Марио. Полицаят беше на двадесетина метра от него, спокоен и уверен. Не подозираше какво е станало току-що. Дори не беше видял Станислав.

Щеше ли да забележи, че Кам вече не носи вестник, а плик? Видеше ли това, можеше да арестува Кам и да конфискува плика. Това щеше да е краят на триумфа на Кам. И на живота на Станислав.

Беше лято. Кам не носеше връхна дреха, под която да скрие плика. Пък и така щеше да е по-зле — по-вероятно беше Марио да забележи, че Кам изведнъж е останал с празни ръце.

Мина край една будка за вестници, но се досети, че няма как да спре и да си купи вестник пред очите на Марио и така да привлече вниманието му към това, че вече не носи вестника, с който беше тръгнал.

Разбра, че е допуснал глупава грешка. Беше толкова хипнотизиран от рутинната размяна, че не се досети за най-простото решение. Можеше да вземе плика и да си задържи вестника.

Вече беше късно.

Чувстваше се като в капан. Толкова беше влудяващо, че му идеше да вика. Всичко беше отлично, с изключение на една дребна подробност!

Можеше да влезе някъде и да си купи нов вестник. Потърси наоколо. Но това беше Полша, а не Америка, и нямаше магазини на всеки ъгъл.

Свърна още веднъж и видя кошче за боклук. Алилуя! Ускори крачка и надзърна вътре. Нямаше късмет — нямаше изхвърлени вестници. Съгледа някакво списание с шарена корица. Грабна го и продължи нататък. Крадешком отгърна списанието, за да се виждат черно-белите страници. Сбърчи нос — в боклука беше хвърлено нещо гнусно и списанието вонеше. Опита да не вдишва дълбоко и плъзна плика вътре.

Почувства се по-добре. Изглеждаше почти като преди.

Върна се при колата и извади ключовете. Може би сега беше моментът, когато щяха да го спрат. Представи си как Марио казва: „Един момент, нека видя плика, който се мъчите да скриете“. С най-голяма бързина отключи колата.

Видя Марио на няколко крачки.

Влезе в колата и остави списанието на пода пред мястото на пътника.

Вдигна поглед и видя Марио и Оли да влизат в тяхната кола.

Май му се размина.

За миг се почувства толкова слаб, че не можа да помръдне.

После подкара и се прибра в посолството.

Кам Дюър седеше в миниатюрното жилище на Лидка и я чакаше да се прибере.

На тоалетката й имаше негова снимка. Беше му толкова приятно, че направо му се плачеше. Нито едно момиче никога не му беше искало снимка, какво остава да я тури в рамка и да я държи до огледалото.

Стаята разкриваше нейната личност. Любимият й цвят беше ярко розовото и в този оттенък бяха кувертюрата на леглото, покривката на масата и възглавничките. Дрехите в гардероба бяха малко, но все подчертаваха фигурата й: къси поли, рокли с остро деколте, прилични дрънкулки, басми, щамповани на цветчета, джуфки и пеперудки. На етажерката имаше всички романи на Джейн Остин на английски и толстоевата Анна Каренина на полски. В кутия под леглото, като някаква тайна порнографска сбирка, бяха прибрани американски списания за обзавеждане, пълни със снимки на огрени от слънцето кухни, боядисани в ярки цветове.

Днес Лидка беше започнала досадната процедура по разследването като потенциална съпруга. Тя беше много по-подробна от проучването на една обикновена приятелка. Трябваше да разкаже живота си, да изтърпи целодневни разпити и разширена проверка с детектора на лъжата. Всичко това се вършеше някъде из сградата на посолството, докато Кам вършеше обичайната си работа. Не му беше позволено да я види, докато тя не се върне вкъщи.

На Кийт Дорсет вече щеше да му е доста трудно да го уволни. Информацията от Стас беше чисто злато.

Кам му беше дал 35-милиметров апарат Зорки, съветска реплика на Лайка, за да може да снима документите в кабинета си, вместо да ги пуска на копирната машина в яхъра на секретарките. Така можеше да предава на Кам стотици страници върху няколко филмчета.