Кен Фоллетт - Прагът на вечността

— Благодаря ти, че ми каза за Ставропол — каза Таня. — Хубава статия написах.

— Добре. Да се надяваме да не стъпчат целия експеримент.

Таня даде на Василий напечатаната част от книгата и кимна към плика.

— Следваща глава?

— Последната — отговори той и й подаде плика.

— Ана Мъри ще се зарадва — новият роман на Василий беше озаглавен Първата дама. В него съпругата на американския президент — Пат Никсън, да речем — се беше загубила в Москва за двадесет и четири часа Таня се дивеше на въображението му. Да се погледне животът в Съветския съюз през очите на добронамерена консервативна американка беше наситено комичен начин да се критикува съветското общество. Таня плъзна плика в чантата си.

— Кога можеш да предадеш цялата книга на издателя?

— Веднага щом получа пътуване в чужбина. Най-късно през следващия март в Лайпциг.

— През март? — възкликна разочаровано Василий. — Та това е след шест месеца — укорително рече той.

— Ще опитам да се добера до командировка някъде, където ще мога да се срещна с нея.

— Моля те, направи го.

Таня беше огорчена.

— Василий, аз рискувам проклетия си живот, за да направя това за теб. Ако можеш, намери си някой друг или пък го прави сам. По дяволите, нямам нищо против.

— Разбира се — той веднага се разкая. — Съжалявам. Вложил съм толкова много в книгата — три години работа, все вечер, след като се прибера от службата. Но нямам право да съм нетърпелив с теб. — Пресегна се през масата и положи длан върху ръцете й. — Ти беше моят спасителен път и то неведнъж.

Таня кимна. Това беше вярно.

Въпреки това още му се сърдеше, когато излезе от кафето с последната глава от романа в чантата. Какво я ядеше? Реши, че са онези жени с високите токчета. Вярваше, че Василий би трябвало да е надраснал тази фаза. Промискуитетът беше присъщ на юношеството. Той се унижаваше, явявайки се на всяко празненство в литературните среди с ново гадже. Досега би трябвало да е улегнал и да има сериозна връзка с жена, която му е равна. Може би по-млада, но трябваше да е способна да се мери с него по интелигентност и да цени работата, навярно дори да му помага в нея. Василий имаше нужда от партньор, не от поредица завоевания.

Таня отиде в ТАСС. Преди да се добере до бюрото си, беше спипана от Пьотр Опоткин, главния редактор и политически отговорник за отдела. Както винаги, от устните му висеше цигара.

— Обадиха ми се от Министерството на земеделието. Статията ти за Ставропол не може да излезе.

— Какво? Защо не? Системата на стимулирането е позволена от министерството. И върши работа.

— Грешиш — Опоткин обичаше да казва на хората, че грешат. — Спрели са я. Има нов подход, Ипатовският метод. Пращат цели армади комбайни из областта.

— Отново централизиран контрол вместо лична отговорност.

— Именно — Опоткин извади цигарата от устата си. — Ще трябва да напишеш съвсем нова статия за Ипатовския метод.

— Какво казва областният секретар на партията?

— Младият Горбачов ли? Ами прилага новата система.

„Много ясно, че я прилага“, рече си Таня. Той беше интелигентен човек. Знаеше кога да си затваря устата и да прави каквото му наредят. Иначе нямаше да стане първи секретар.

— Добре — каза Таня, сподавяйки гнева си. — Ще напиша нова статия.

Опоткин кимна и си тръгна.

„Беше твърде добро, за да е истина“, каза си Таня. Нова идея, стимули, плащания за добри резултати, последицата — подобрени добиви, не се искат средства от Москва. Чудо беше, че са разрешили системата за няколко години. В дългосрочен план, за подобна система и дума не можеше да става.

Разбира се.

Джордж Джейкс беше облечен в нов смокинг. Рече си, че изглежда доста добре в него. На четиридесет и две вече нямаше физиката на борец, с която така се гордееше на младини, но още беше стегнат и изправен и черно-бялото облекло го подчертаваше.

Беше в евангелистката църква Ветил, където майка му се черкуваше от десетилетия, във вашингтонското предградие, което сега той представляваше като конгресмен. Църквата беше ниска тухлена постройка, малка и проста, и обикновено я красяха само няколко рамкирани библейски цитати: „Господ е моят пастир“ и „В началото бе Словото“. Ала днес църквата бе празнично пременена с гирлянди, панделки и купища бели цветя. Хорът пееше „Иде скоро“, докато Джордж чакаше невестата си.

На предния ред беше майка му, облечена в нов тъмносин костюм и с подходяща шапчица с воалетка.