Кен Фоллетт - Прагът на вечността

— Добивите растат — каза тя на Димка. — Реформата е много успешна.

— В Кремъл няма да харесат стимулите — отвърна Димка. — Ще кажат, че системата намирисва на ревизионизъм.

— Та тя действа от години. Тамошният първи секретар на партията е много предприемчив човек. Казва се Михаил Горбачов.

— Трябва да има приятели нависоко.

— Познава Андропов, който ходи там на процедури заради минералните води.

Шефът на КГБ страдаше от камъни в бъбреците, мъчителна болест. „Ако има въобще човек, който си заслужава такава болка, то това е Юрий Андропов“, рече си Таня.

Димка беше заинтригуван.

— Значи този Горбачов е реформатор, който е приятел с Андропов? Следователно е необикновен човек. Трябва да го държа под око.

— Стори ми се ободряващо разумен.

— Определено се нуждаем от нови идеи. Помниш ли как през шестдесет и първа Хрушчов предвиждаше, че до двадесет години СССР ще изпревари САЩ и в производството, и като военна мощ?

Таня кимна.

— По онова време го имаха за песимист.

— Вече минаха петнадесет години, а ние сме по-назад от всякога. И Наталия ми казва, че източноевропейските страни също изостават от съседите си. Мълчат си само заради огромните субсидии, които получават от нас.

— Добре е, че изнасяме много нефт и други суровини, за да можем да си плащаме сметките.

— Но не е достатъчно. Погледни Източна Германия. По дяволите, трябваше да построим стена, за да не бягат хората към капитализма.

Григорий се размърда. Таня се почувства виновна. Оспорваше основните неща, в които дядо й вярваше, седнала край смъртния му одър.

Вратата се отвори и в стаята влезе някакъв непознат. Беше старец, слаб и прегърбен, но безупречно облечен. Носеше тъмносив костюм, който му прилягаше съвършено, като на филмов герой. Бялата му риза блестеше, а цветът на червената му вратовръзка беше ярък. Такива дрехи имаше само на Запад. Таня никога не беше срещала стареца, но в него имаше нещо познато. Това трябва да беше Лев.

Той не обърна внимание на Таня и Димка и се вгледа в болния.

Дядо Григорий му отправи поглед, който говореше, че го познава, но не може да си спомни кой е точно.

— Григорий — заговори новодошлият. — Братко. Как остаряхме толкова?

Говореше някакъв особен старовремски руски с острото произношение на петроградски фабричен работник.

— Лев? Ти ли си наистина? А какъв хубавец беше!

Лев се приведе и целуна Григорий по двете страни, после старците се прегърнаха.

— Навреме дойде — каза Григорий. — Вече съм пътник.

След Лев влезе и една жена на осемдесетина години. На Таня й се видя, че е облечена като проститутка — стилна черна рокля, високи токчета, грим и бижута. Таня се питаше нормално ли е стариците в Америка да се обличат така.

— Видях някои от внуците ти оттатък — рече Лев. — Хубаво котило са.

— Те са радостта на живота ми — отговори Григорий с усмивка. — Ами ти?

— Имам една дъщеря от Олга, съпругата, която не обикнах, и син от Марга — ето я тук — която предпочитах. Не бях кой знае какъв баща и за двете си деца. Никога не съм имал твоето чувство за отговорност.

— Внуци?

— Трима. Едната е филмова звезда, вторият е певец, а третият е негър.

— Негър ли? И как става това?

— По обичайния начин, глупако. Синът ми Грег — кръстен е на чичо си впрочем — преспал с черно момиче.

— Е, това и чичо му не го е правил — отвърна Григорий и старците се разсмяха.

— Какъв живот преживях, Лев — подхвана Григорий. — Щурмувах Зимния дворец. Свалихме царя и построихме първата комунистическа страна. Отбранявах Москва от нацистите. Аз съм генерал и Володя е генерал. Толкова виновен се чувствам пред теб.

— Виновен ли?

— Ти замина за Америка и пропусна всичко това — обясни Григорий.

— Не се оплаквам.

— Получих даже и Катерина, която предпочиташе теб.

— А аз получих само сто милиона долара — отвърна Лев с усмивка.

— Да. На тебе се падна по-лошият дял. Толкова съжалявам, Лев.

— Всичко е наред. Прощавам ти.

„Иронично говори“, рече си Таня, „но Григорий май не схваща“.

Влезе вуйчо Володя. Тръгнал беше за някаква военна церемония и беше в генералската униформа. Таня потресено осъзна, че той за пръв път вижда истинския си баща. Лев се взираше в сина, когото не познаваше.

— Боже мой. На тебе прилича, Григорий.

— Но е твой.

Баща и син си стиснаха ръцете.

Володя не продумваше, завладян от чувства.

— Когато си ме загубил като баща, не си загубил много, Володя — рече Лев. Продължаваше да стиска ръката на сина си и го оглеждаше от горе до долу: лъснати обувки, армейска униформа, медали, проницателни сини очи, стоманеносива коса. — Аз обаче загубих. Май загубих много.