Кен Фоллетт - Прагът на вечността

Сивата котка Луупи дойде да я поздрави, както винаги, и отри глава в крака й. Котаракът Джулиъс беше по-надменен и щеше да се появи по-късно.

Мария сервира масата, изми салатата и рендоса пармезана. После взе душ и облече лятна памучна рокля в любимия си тюркоазен цвят. Замисли се дали да сложи червило и реши да не го прави.

Вечерните новини по телевизията се състояха основно от спекулации. Никсън се беше срещнал с вицепрезидента Джералд Форд, който от утре можеше да е президент. Прессекретарят Зиглър беше съобщил на репортерите в Белия дом, че президентът ще направи обръщение към нацията в девет, а после беше излязъл от залата за брифинги, без да каже за какво ще говори началникът му.

Джордж се появи в седем и половина. Облечен беше в свободни панталони и синя батистена риза, отворена на врата, а на краката си имаше мокасини. Мария подправи салатата и сложи пастата във врящата вода, докато Джордж отваряше бутилка кианти.

Вратата на спалнята беше отворена и той надзърна.

— Няма олтар.

— Изхвърлих повечето снимки.

Седнаха на малката масичка да вечерят.

Бяха приятели от тринадесет години и всеки беше виждал другия в мигове на най-дълбоко отчаяние. И двамата бяха загубили големите си любови — Верина беше отишла в Черните пантери, а президентът Кенеди — в отвъдното. И Джордж, и Мария бяха изоставени, но по различен начин. Имаха толкова общо помежду си, че се чувстваха удобно заедно.

— Сърцето е карта на света, знаеш ли? — попита Мария.

— Дори нямам представа какво значи.

— Веднъж видях средновековна карта. Изобразяваше земята като диск, а в средата се намираше Йерусалим. Рим беше по-голям от Африка, а Америка, разбира се, я нямаше. Сърцето е такава карта. Самият човек е в средата, а всичко останало е несъразмерно. Рисуваш младежките си приятели големи и после не е възможно да ги смалиш, когато трябва да добавиш по-важни хора. Всеки, който те е наранил, изглежда твърде голям, както и всеки, когото обичаш.

— Добре, схващам, но…

— Изхвърлих снимките на Джак Кенеди. Но той винаги ще е твърде голям върху картата на моето сърце. Това искам да кажа.

След вечеря измиха съдовете и седнаха на големия мек диван пред телевизора с последното вино. Котките легнаха да спят на килима.

Никсън се появи в девет.

„Моля те, нека мъчението свърши вече“, помисли Мария.

Никсън седеше в Овалния кабинет, зад гърба му имаше синя завеса, националният флаг беше отдясно, а президентският — отляво. Дълбокият дрезгав глас заговори веднага.

— За тридесет и седми път говоря пред вас от този кабинет, където са вземани толкова много решения, които са променили историята на страната.

Камерата бавно започна да приближава. Президентът беше в познатия син костюм и със синя вратовръзка.

— В продължителното и тежко време на „Уотъргейт“ чувствах, че е мой дълг да постоянствам, да положа всяко възможно усилие, за да довърша президентския мандат, за който ме избрахте. През последните няколко дни обаче за мен стана очевидно, че вече не разполагам с достатъчно силна политическа база в Конгреса, която да оправдае продължаването на това усилие.

— Това е! Оттегля се! — възкликна Джордж.

Мария развълнувано стисна ръката му.

Камерите приближиха.

— Никога не съм бил човек, който се отказва.

— По дяволите — рече Джордж. — Да не би да остава?

— Но като президент трябва да поставя интересите на Америка на първо място.

— Не — каза Мария. — Не остава.

— Затова подавам оставка от президентския пост, която е в сила от утре по обед. В същия момент вицепрезидентът Джералд Форд ще положи президентската клетва в този кабинет.

— Да! — викна Джордж и удари с юмрук във въздуха. — Направи го! Отива си!

Мария изпитваше не толкова тържествуване, колкото облекчение. Беше се пробудила от един кошмар. В кошмара най-висшите служители в страната бяха мошеници и никой не можеше да направи нищо, за да ги спре.

Ала в истинския живот те бяха намерени, опозорени и свалени. Мария изпитваше чувство за сигурност. Сега си даде сметка, че в последните две години не е приемала Америка като сигурно място.

Никсън не призна никакви грешки. Не каза, че е извършил престъпления, че е лъгал и е опитал да прехвърли вината върху други. Отгръщаше страниците на речта си и изброяваше своите външнополитически победи: Китай, преговорите за ограничаване на въоръженията, близкоизточната дипломация. Завърши дръзко, с нотка на гордост.