Кен Фоллетт - Прагът на вечността

— Глупак, глупак, глупак! — крещеше Кам.

Можеше да предположи какво следва. И Комисията Ървин, и специалният прокурор щяха да поискат да чуят записите. И почти сигурно щяха да успеят да принудят президента да ги предаде — те бяха ключово доказателство в няколко криминални разследвания. И тогава целият свят щеше да узнае истината.

Никсън можеше и да успее да задържи записите за себе си или дори да ги унищожи, но това беше почти толкова лошо. Понеже ако беше невинен, записите щяха да го оправдаят — защо да ги крие тогава? Унищожаването им щеше да се приеме като доказателство за вина и щеше да стане поредното от все по-дългия списък престъпления, за които президентът можеше да бъде разследван.

С президентството на Никсън беше свършено.

Той навярно щеше да упорства. Кам вече го познаваше добре. Никсън не разбираше кога е победен — никога не беше разбирал. Някога това беше сила. Сега можеше да стане причина той да изстрада седмици, може би месеци намаляващо доверие и растящо унижение, преди най-сетне да се предаде.

Кам нямаше да бъде част от това.

Вдигна телефона и се обади на Тим Тедър. Срещнаха се час по-късно в Илектрик Дайнър, старомодна закусвалничка.

— Не се ли тревожиш, че ще те видят с мен? — попита Тедър.

— Вече няма значение. Напускам Белия дом.

— Защо?

— Не си ли гледал телевизия?

— Днес не.

— В Овалния кабинет има гласово активиращо се записващо устройство. Всичко, казано в това помещение през последните три години, е записано. Това е краят. С Никсън е свършено.

— Чакай малко. През цялото време, докато е уреждал тези неща, той се е записвал сам?

— Да.

— Инкриминирал се е.

— Да.

— Що за идиот върши такива работи?

— Смятах го за умен. Май ни е заблудил. Мен със сигурност ме заблуди.

— Какво ще правиш?

— Обадих ти се затова. Слагам ново начало в живота си. Искам нова работа.

— Искаш да работиш в моята охранителна фирма? Аз съм единственият служител…

— Не, не. Слушай. Аз съм на двадесет и седем. Имам пет години опит в Белия дом. Говоря руски.

— Значи искаш да работиш за…

— ЦРУ. Добре квалифициран съм.

— Така е. Ще трябва да минеш през тяхното основно обучение.

— Няма проблем. Част от моето ново начало.

— С радост ще се обадя на приятелите си там, ще кажа някоя добра дума.

— Оценявам го. Има и още нещо.

— Какво?

— Не искам да го превръщам в голяма работа, обаче аз знам къде са заровени труповете. В цялата тази афера „Уотъргейт“ ЦРУ наруши някой правила. Знам всичко за участието на Управлението.

— Знам.

— Последното, което искам, е да изнудвам някого. Знаеш на кого съм верен. Но можеш да намекнеш на приятелите си в Управлението, че аз — естествено — не бих се разприказвал за работодателите си.

— Схванах.

Е, какво мислиш?

Мисля, че работата ти е в кърпа вързана.

Джордж беше щастлив и горд да работи в екипа на специалния прокурор. Чувстваше се част от групата, която води американската политика, както навремето, когато работеше за Боби Кенеди. Единственият му проблем беше, че не знае как би могъл изобщо да се върне към незначителните случаи, по които работеше във Фосет Реншоу.

Нужни бяха пет месеца, но най-сетне Никсън се съгласи да предаде на специалния прокурор три необработени ленти от записващата система в Овалния кабинет.

Джордж Джейкс беше в кабинета с колегите си и слушаха лентата от двадесет и трети юни 1972, по-малко от седмица преди „Уотъргейт“.

Чу гласа на Боб Холдеман:

— ФБР не е под контрол, понеже Грей не знае как точно да го контролира.

Записът имаше ехо, но обработеният баритонов глас на Холдеман беше съвсем ясен.

Някой попита:

— Защо му е на президента ФБР да е под контрол?

„Реторичен въпрос“, каза си Джордж. Единствената причина беше да се принуди Бюрото да спре да разследва престъпленията на самия президент.

На записа Холдеман продължи:

— Разследването им вече води до някои продуктивни области, понеже са успели да проследят парите.

Джордж си спомни, че задържаните в „Уотъргейт“ имаха много пари в банкноти с последователни номера. Това значеше, че рано или късно ФБР ще може да установи кой им ги е дал.

Вече всеки знаеше, че парите идват от КПП. Никсън обаче продължаваше да отрича, че му е било известно нещо за това. А тук го обсъждаше шест дни преди влизането с взлом!

Намеси се дрезгавият бас на Никсън:

— Хората, които са дарили парите, биха могли просто да кажат, че са ги дали на кубинците.