Кен Фоллетт - Прагът на вечността

Джордж чу някой в стаята да казва:

— Пълни глупости!

Специалният прокурор спря лентата.

— Освен ако не бъркам — каза Джордж, — президентът предлага да поиска от своите дарители да лъжесвидетелстват срещу самите себе си.

— Можете ли да си го представите? — смаяно възкликна специалният прокурор.

Натисна копчето и гласът на Холдеман каза:

— Не искаме да разчитаме на прекалено много хора. Начинът да се справим с това е да накараме Уолтърс да се обади на Пат Грей и да каже: „Не се набърквайте в това“.

Чутото на записа беше близко до историята, която Джаспър Мъри представи на основата на наученото от Мария. Генерал Върнън Уолтърс беше заместник-директор на ЦРУ. ЦРУ имаше отколешно споразумение с ФБР: ако разследването на едната агенция заплашваше да разкрие тайни операции на другата, то можеше да бъде спряно с най-обикновено искане. Явно идеята на Холдеман беше да накара ЦРУ да се престори, че разследването от ФБР на взломаджиите в Уотъргейт някак застрашава националната сигурност.

Което щеше да е възпрепятстване на правосъдието.

На записа президентът Никсън каза:

— Добре, става.

Прокурорът отново спря лентата.

— Чухте ли това? — невярващо попита Джордж. — Никсън каза: „Добре, става“.

Никсън продължи:

— Възможно е да издъни цялата работа със Залива на свинете. Смятаме, че това ще е твърде злополучно за ЦРУ, за страната и за американската външна политика.

„Като че ли съставя историята, която ЦРУ да предложи на ФБР“, каза си Джордж.

— Аха. Ще го направим на тази основа — каза гласът на Холдеман.

Прокурорът възкликна:

— Президентът на Съединените щати седи в кабинета си и казва на своите хора да лъжесвидетелстват!

Всички бяха втрещени. Президентът беше престъпник и те държаха доказателството за това в ръцете си.

— Пипнахме лъжливото копеле — каза Джордж.

На записа гласът на Никсън каза:

— Не искам по никой начин да остават с впечатлението, че го правим, понеже имаме грижи по политически причини.

— Правилно — отвърна Холдеман.

Струпани около магнетофона, юристите избухнаха в смях.

Мария седеше зад бюрото си в Министерството на правосъдието, когато Джордж се обади.

— Току-що говорих с нашия приятел — каза той. Мария знаеше, че има предвид Джаспър. Говореше кодирано, в случай че телефоните се подслушват. — Пресслужбата на Белия дом се е свързала с телевизионните мрежи и е запазила ефирно време за президента. В девет довечера.

Беше четвъртък, осми август, 1974.

Сърцето на Мария подскочи. Възможно ли бе най-сетне това да е краят?

— Може би ще подаде оставка — каза тя.

— Боже мой, надявам се да е така.

— Или е това, или просто отново ще заяви, че е невинен.

Мария не искаше да е сама, когато това се случи.

— Искаш ли да наминеш у дома? Ще го гледаме заедно.

— Да, добре.

— Ще приготвя вечеря.

— Нищо, от което се дебелее.

— Джордж Джейкс, суетен си.

— Приготви салата.

— Ела в седем и половина.

— Виното е от мен.

Мария излезе да напазарува за вечерята в августовската вашингтонска жега. Вече не я беше много грижа за работата й. Загубила беше вяра в Министерството на правосъдието. Ако Никсън подадеше оставка днес, тя щеше да си потърси нова работа. Оставаше си желанието й да бъде в някоя правителствена служба: само правителството имаше силата да превърне света в по-добро място. Но вече й беше втръснало от престъпленията и от оправданията на престъпниците. Искаше промяна. Смяташе, че може да опита да постъпи в Държавния департамент.

Купи салата, но и паста, пармезан и маслини. Джордж имаше изтънчен вкус, а с навлизането в средната възраст ставаше все по-придирчив. Но определено не беше дебел. И самата тя не беше дебела, обаче не беше и слаба. С наближаването на четиридесетте заприличваше на… хмм, повече на майка си, особено в ханша.

Тръгна си от работа няколко минути преди пет. Пред Белия дом се бе събрала тълпа. Хората скандираха: „Затвор за шефа“, закачка с възгласа „Ура за шефа“.

Мария взе автобуса за „Джорджтаун“.

С увеличаването на заплатата си през годините тя сменяше жилищата — всяко следващо беше по-просторно, но в същия квартал. При последното местене се отърва от всички снимки на президента Кенеди, освен една. Сегашното й жилище беше удобно. Докато Джордж поначало предпочиташе ъгловати модерни мебели и семпли украси, Мария харесваше щампованите тъкани, заоблените контури и многобройните възглавници.