Кен Фоллетт - Прагът на вечността

Когато излезе от дома си, Таня установи, че се пита къде са сгрешили болшевиките, къде идеализмът и енергията на дядо Григорий се бяха извратили и се бяха превърнали в тирания. Отиде до автобусната спирка и се отправи към срещата с Василий. В автобуса размишляваше за ранните години на руската революция и се чудеше дали решението на Ленин да закрие всички вестници, с изключение на болшевишките не е било ключовата грешка. Това означаваше, че от самото начало не са се разпространявали други идеи и никога не е било възможно общоприетото да се поставя под съмнение. Горбачов в Ставропол беше изключителен с това, че му беше позволено да опита нещо различно. Общо взето, такива хора биваха задушавани. Таня беше журналистка и подозираше, че егоцентрично надценява свободата на печата, но й се струваше, че отсъствието на критични вестници позволява другите форми на потисничество да процъфтяват по-лесно.

Вече бяха минали четири години от освобождаването на Василий. През това време той остроумно се беше реабилитирал. В Министерството на земеделието беше измислил образователен радиосериал, чието действие се развиваше в колхоз. Освен драмите с неверните съпруги и непослушните дечурлига, героите обсъждаха разни земеделски техники. Естествено, селяните, които пренебрегваха съветите от Москва, бяха мързеливи и некадърни, а заблудените юноши, които не се покоряваха на властта на Комунистическата партия, търпяха подигравките на приятелите си или се проваляха на изпитите. Сериалът имаше огромен успех. Василий се върна в „Радио Москва“ и получи апартамент в писателски блок.

Срещите им бяха тайни, а освен това Таня от време на време се натъкваше на Василий на профсъюзни събития или частни увеселения. Вече не изглеждаше като ходещ скелет, какъвто беше при връщането си от Сибир през седемдесет и втора. Беше наддал на тегло и беше повъзвърнал предишното си присъствие. Вече в средата на четиридесетте, Василий никога повече нямаше да е хубав като кинозвезда; но бръчките по лицето някак го правеха по-привлекателен. И все още преливаше от чар. Всеки път Таня го виждаше с различна жена. Това вече не бяха младите девойки, които го обожаваха, когато беше на тридесетина години. Но навярно бяха жените на средна възраст, в които онези девойки се бяха превърнали — елегантни жени с шикозни дрехи и обувки с високи токчета, които сякаш винаги успяваха да се снабдят с дефицитните лак за нокти, боя за коса и чорапогащи.

Таня се срещаше тайно с Василий веднъж месечно.

Всеки път той носеше последните части от книгата, по която работеше. Написани на ръка със ситния спретнат почерк, на който беше навикнал в Сибир, за да пести хартия. Таня напечатваше текста на пишеща машина и където беше нужно, поправяше правописа и пунктуацията. На следващата среща му ги даваше за преглед и двамата обсъждаха написаното.

Милиони хора по света купуваха книгите на Василий, но той никога не бе срещал и един от тях. Дори не можеше да чете отзивите, които бяха на чужди езици и отпечатани в западни вестници. Затова Таня беше единственият човек, с когото можеше да обсъжда работата си, и той слушаше жадно всичко, което тя имаше да му каже. Таня беше неговият редактор.

Всеки март Таня пътуваше до Лайпциг да отразява тамошния Панаир на книгата и всеки път се срещаше с Ана Мъри. През седемдесет и трета тя даде на Ана ръкописа на Застой. Винаги се връщаше с подарък за Василий от Ана — електрическа пишеща машина, кашмирено палто — и новини за нови и нови пари, които се трупаха в лондонската му банкова сметка. Навярно той никога нямаше да похарчи нещо от тези пари.

Таня все още вземаше крути предпазни мерки, когато се срещаше с него. Днес слезе от автобуса на около километър и половина от мястото на срещата и се увери, че никой не я следи на път за кафенето на име При Йосиф. Василий вече беше там и седеше с чаша водка пред себе си. На стола до него имаше голям бежов плик. Таня махна небрежно, все едно са само познати, които се срещат случайно. Взе си бира и седна до него.

Радваше се на това колко добре изглежда той. Лицето му излъчваше достойнство, каквото нямаше преди петнадесет години. Кафявите му очи все още бяха нежни, но вече ставаха остри и проницателни също толкова често, колкото проблясваха пакостливо. Таня осъзна, че няма друг човек вън от семейството й, когото да познава толкова добре. Знаеше силните му страни: въображение, интелигентност, чар и онази твърда решителност, която му беше позволила да оцелее и да продължи да пише през десетте години в Сибир. Знаеше и слабостите му, главната от които беше неудържимото желание да съблазнява жените.