Кен Фоллетт - Прагът на вечността

Таня искаше да каже: „Можеш да се обзаложиш, че няма да се срещнеш с руснаци — те биха могли да ти кажат истината“.

Госпожа Никсън изглеждаше консервативна дори по московските стандарти. Косите й бяха вдигнати и напръскани с лак в прическа като викингски шлем и сигурно бяха почти толкова твърди. Дрехите й изглеждаха едновременно твърде младежки за нея и старомодни. Беше залепила на лицето си усмивка, която рядко трепваше, дори когато следващите я репортери ставаха неуправляеми.

Отведоха я в една аудитория, където трима студенти седяха зад банките. Те явно се изненадаха да я видят и нямаха представа коя е. Беше очевидно, че не желаят да се срещат с нея.

Бедната госпожа Никсън навярно нямаше представа, че всеки контакт с хора от Запада е опасен за обикновените съветски граждани. След това можеха да ги арестуват и разпитват какво се е казало на дадената среща и дали тя не е била предварително уговорена. Само най-безразсъдните московчани имаха желание да разменят по някоя дума с посетители от чужбина.

Докато следваше гостенката, Таня на ум съставяше статията си. Госпожа Никсън беше видимо впечатлена от новия и модерен Московски държавен университет. САЩ нямат университетска сграда с подобни размери.

Истинската история беше в Кремъл, затова Таня се държа толкова заядливо с Даниил. Никсън и Брежнев подписваха договори, които щяха да превърнат света в по-безопасно място. Това беше историята, която Таня искаше да отразява.

От прочетеното в чуждите вестници тя знаеше, че посещението на Никсън в Китай и настоящото в Москва са променили шансовете му за успех на изборите през ноември. През януари одобрението за него бе ниско, а сега се рееше във висините. Имаше голяма вероятност да бъде преизбран.

Госпожа Никсън беше облечена в кариран ансамбъл от две части с късо сако и дискретна пола до под коляното. Белите й обувки бяха ниски. Тоалетът й се допълваше от шифонено шалче. Таня мразеше да пише за мода. Та тя беше отразявала Кубинската ракетна криза, за Бога, при това от Куба!

Най-сетне първата дама беше откарана с лимузина Крайслер Ле Барон и глутницата журналисти се пръсна.

На паркинга Таня забеляза един висок мъж, облечен в дълго вехто палто въпреки топлото пролетно време. Човекът имаше рошава стоманеносива коса, а набразденото му от бръчки лице навярно някога е било хубаво.

Това беше Василий.

Таня запуши уста с юмрук и се ухапа, за да потисне вика, който се надигаше в гърлото й.

Василий видя, че Таня го е познала и се усмихна. Някои от зъбите му липсваха.

Тя бавно тръгна към него. Василий стоеше с ръце в джобовете и примижаваше на слънцето, понеже нямаше шапка.

— Пуснали са те — продума Таня.

— За да угодят на американския президент. Благодаря ти, Дик Никсън.

Би трябвало да благодари на Димка Дворкин. Но навярно Таня не трябваше да казва това на никого, дори на Василий.

Озърна се предпазливо, но наоколо беше пусто.

— Не се тревожи — успокои я Василий. — Две седмици това място гъмжеше от милиция, но всички си тръгнаха преди пет минути.

Таня повече не можеше да се удържи и се хвърли в ръцете му. Той я потупа по гърба, все едно я утешаваше. Тя го прегърна силно.

— Ммм — каза той. — Миришеш хубаво.

Таня го пусна. Щеше да се пръсне от стотиците въпроси. Трябваше да сдържи ентусиазма си и да подбере един.

— Къде живееш?

— Дадоха ми сталински апартамент, стар, но хубав.

Жилищата от сталинския период имаха по-големи стаи с по-високи тавани от тези в построените в края на петдесетте и през шестдесетте блокове.

Вълнението на Таня бе неудържимо.

— Да те посетя ли там?

— Още не. Нека разберем колко строго ме следят.

— Имаш ли работа? — любим номер на комунистите беше да се погрижат човек да не може да постъпи на никаква работа и после да го обвинят, че е паразит.

— В Министерството на земеделието съм. Пиша памфлети за селяните, в които обяснявам новите земеделски техники. Не ме жали — работата е важна, пък и мен ме бива.

— А как си със здравето?

— Надебелях! — Той отгърна палтото да й покаже.

Таня весело се разсмя. Не беше дебел, но май не беше и толкова слаб като едно време.

— Носиш пуловера, който ти пратих. Изумена съм, че е стигнал до тебе.

Това беше пуловерът, който Анна Мъри купи във Виена. Таня вече щеше да му обясни всичко. Не знаеше откъде да започне.

— От четири години почти не съм го свалял. В Москва през май не ми трябва, но ми е трудно да свикна с мисълта, че времето не е винаги мразовито.