Кен Фоллетт - Прагът на вечността

На днешната среща съветските и американските представители обсъждаха сигурността и протокола, както винаги. По средата на разговорите Наталия каза онова, за което се бяха разбрали предварително с Димка. Тя се обърна към американците и небрежно поде:

— Внимателно обмисляхме вашето искане да освободим голям брой от така наречените политически затворници, като символичен жест към онова, което вие наричате граждански права.

Ед Маркъм учудено погледна Димка, който беше председател на срещата. Маркъм не беше и чувал за това по простата причина че американската страна не беше отправяла подобно искане. Димка му махна бързо и потайно, за да го накара да замълчи. Американецът, умел и опитен преговарящ, не каза нищо.

Филипов беше също толкова изненадан.

— Не ми е известно никакво подобно…

Димка повиши глас:

— Ако обичате, Евгений Давидович, не прекъсвайте другарката Смотрова! Настоявам да се изказвате един по един.

Филипов се гневеше, но комунистическото възпитание го караше да спазва правилата.

Наталия продължи.

— В Съветския съюз нямаме политически затворници и не можем да видим логиката пускането на престъпници из улиците да съвпадне с посещението на чуждестранен държавен глава.

— Тишина — обади се Димка.

Маркъм видимо се озадачи. Защо повдигат въображаемо искане, само за да откажат? Но той чакаше мълчаливо, за да разбере накъде върви Наталия. През това време Филипов в безсилен гняв барабанеше по бележника си.

— Има обаче малък брой лица — продължи Наталия — на които се отказва разрешение да пътуват вътре в страната поради връзките им с противообществени групи и нарушители.

Именно такова беше положението на Таниния приятел Василий. По-рано Димка опита да издейства освобождаването му, но не успя. Може би този път щеше да има повече късмет.

Димка неотклонно наблюдаваше Маркъм. Дали той щеше да осъзнае какво става и да изиграе ролята си? За Димка беше необходимо американците да се престорят, че са отправили искане за освобождаването на дисиденти. Тогава можеше да се върне в Кремъл и да каже, че САЩ настояват на това като предварително условие за посещението на Никсън. В този миг всички възражения на КГБ и на когото и да било щяха да отпаднат, понеже всички в Кремъл отчаяно искаха да доведат Никсън в Москва и да го прикоткат по-далеч от ненавистните китайци.

Наталия продължи:

— Доколкото тези лица всъщност не са осъдени от нашите съдилища няма юридическа пречка правителството да предприеме действия и ние предлагаме да облекчим ограниченията и да им разрешим да пътуват като жест на добра воля.

Димка се обърна към американците:

— Ще бъде ли това наше действие достатъчно за вашия президент?

Лицето на Маркъм се проясни и той разбра играта на Наталия и Димка. Доволен беше, че се възползват от него по този начин.

— Да — каза той. — Смятам, че това ще бъде достатъчно.

— Договорено е значи — отвърна Димка и се облегна в стола с чувство за добре свършена работа.

Президентът Никсън дойде в Москва през май, когато снегът се беше стопил и беше слънчево.

Таня се беше надявала на голямо освобождаване на политически затворници, което да съвпадне с визитата, но остана разочарована. От години насам това беше най-добрата възможност за измъкването на Василий от сибирския му коптор и връщането му в Москва. Таня знаеше, че брат й е опитал, ала явно не бе успял. Направо й се плачеше.

— Таня, моля те, придружавай президентската съпруга днес — каза началникът й, Даниил Антонов.

— Я се разкарай. Това, че съм жена, не означава, че трябва през цялото време да пиша за жени.

През цялата си кариера Таня се бореше да не й възлагат „женски“ задачи. Понякога успяваше, друг път — не.

Днес не успя.

Даниил беше свестен човек, но не беше мекушав.

— Не искам от теб през цялото време да отразяваш жени и никога не съм го правил, затова не ми говори глупости. Искам да отразиш посещението на Пат Никсън днес. А сега прави каквото ти се казва.

Всъщност Даниил беше страхотен началник. Таня отстъпи.

Отведоха Пат Никсън в Московския държавен университет, жълта каменна сграда на тридесет и два етажа и с хиляда зали. Университетът изглеждаше почти празен.

— Къде са всички студенти? — попита госпожа Никсън.

С посредничеството на преводачите ректорът обясни:

— Сега са в сесия и всички се готвят за изпитите.

— Не мога да се срещна с руснаци — оплака се госпожа Никсън.