Кен Фоллетт - Прагът на вечността

Двамата слязоха от мотоциклета. Някаква жена разхождаше куче; поздрави ги с добър вечер и отмина. Те влязоха в сградата.

Входът й навремето беше представлявал внушителна зала. Сега самотна електрическа крушка разкриваше мраморния под, очукан и издран, и внушително стълбище, от чийто парапет липсваха няколко стълбчета.

Качиха се по стъпалата. Таня извади ключ и отвори вратата на жилището. Двамата влязоха вътре и затвориха подире си.

Таня влезе първа в дневната. Сивата котка ги наблюдаваше тревожно. Таня извади от шкафа голям кашон. Беше пълен с пелети котешка храна. Тя поровичка вътре и измъкна пишеща машина в калъф. После измъкна и няколко листа циклостилна хартия.

Накъса листовете, метна ги в камината и ги запали. Докато гледаше как хартията гори Димка гневно попита:

— Защо, по дяволите, рискуваш всичко заради някакъв безплоден протест?

— Живеем в жестока тирания — отговори Таня. — Трябва да направим нещо, за да поддържаме надеждата жива.

— Живеем в общество, което гради социализъм — отвърна Димка. — Трудно е и имаме проблеми. Но ти би трябвало да помагаш за решаването на проблемите, наместо да разпалваш недоволство.

— Как можеш да получиш решения, когато никому не е позволено да говори за проблемите?

— Ние в Кремъл говорим за проблемите през цялото време.

— И все същите няколко тесногръди мъже винаги решават да не правят никакви важни промени.

— Не всички са тесногръди. Някои се трудят упорито да променят нещата. Дай ни време.

— Революцията беше преди четиридесет години. Колко време ви е нужно преди най-сетне да разберете, че комунизмът се провали?

Хартиите в камината бързо изгоряха на черна пепел. Димка се обърна ядно.

— Водили сме този спор толкова често. Трябва да се измъкнем оттук.

Той взе машината.

Таня грабна котката и двамата излязоха.

Докато напускаха сградата, в преддверието влезе мъж с куфарче. Той кимна, когато се разминаха на стълбището. Димка се надяваше, че светлината е достатъчно мъждива, та да не види лицата им както трябва.

Когато излязоха, Таня остави котката на тротоара.

— Сега се оправяй сама, Мадмоазел.

Мадмоазел надменно се оттегли.

Двамата забързаха съм ъгъла. Димка напразно се мъчеше да скрие машината под сакото си. За негова досада луната беше изгряла и двамата се виждаха съвсем ясно. Стигнаха до мотоциклета.

Димка подаде на Таня пишещата машина.

— Как ще се отървем от нея? — прошепна той.

— В реката?

Димка понапрегна ума си и си спомни едно място на брега, където заедно с неколцина състуденти бяха ходили няколко пъти. Будуваха по цяла нощ и се наливаха с водка.

— Знам къде.

Метнаха се на мотоциклета и Димка излезе от центъра на града и се отправи на юг. Мястото, което имаше на ум, се намираше в покрайнините, но това беше добре: по-малко вероятно беше да ги забележат.

Димка кара бързо двадесет минути и спря пред Николо-Перервинския манастир.

Древната обител с великолепна църква сега беше в руини, неизползвана от десетилетия, а съкровищата й бяха ограбени. Беше разположена на ивица земя между железницата на юг и Москва река. Полята наоколо бяха превърнати в строителни площадки за новите високи жилищни блокове, но през нощта мястото беше пусто. Не се виждаше никой.

Димка избута мотоциклета до няколко дървета и го подпря на стойката. После поведе Таня през горичката към разрушения манастир. В лунната светлина срутените постройки изглеждаха призрачно. Приличните на луковици черковни куполи пропадаха, но зелените настлани с плочи покриви на манастира бяха почти непокътнати. Димка не можеше да се отърси от усещането, че духовете на поколения мъртви монаси го наблюдават през строшените прозорци. Тръгна на запад през заблатената земя към реката.

— Откъде знаеш това място? — попита Таня.

— Идвахме тук като студенти. Напивахме се и гледахме как слънцето изгрява над водата.

Стигнаха брега на реката. Тук тя правеше широк завой и застоялата вода беше спокойна на лунната светлина. Но Димка знаеше, че е достатъчно дълбоко за тяхната цел.

Таня се подвоуми.

— Каква загуба — рече тя.

Димка сви рамене.

— Пишещите машини са скъпи.

— Не е само до парите. Това е дисидентски глас, различен светоглед, различен начин на мислене. Пишещата машина е свобода на словото.

— Значи ще си по-добре без нея.

Таня му подаде машината.

Димка премести валяка максимално надясно, за да има дръжка.

— Давай — каза той. Замахна назад, после с всички сили хвърли машината над реката. Тя не отиде далече, но падна с приятно плясване и веднага изчезна от поглед.