Кен Фоллетт - Прагът на вечността

Но в последната година Димка знаеше, че Таня крие нещо от него. Не знаеше какво е, но можеше да предположи. Сигурен беше, че не е момче: казваха си всичко за любовния си живот, сравняваха и съчувстваха. „Почти сигурно е нещо политическо“, рече си Димка. Единствената причина Таня да пази нещо в тайна от него беше, за да го защити.

Стигна до ненавистната сграда, жълт тухлен дворец, където преди революцията се беше помещавала застрахователна компания. Поболяваше се при мисълта, че сестра му е затворена тук. За миг се притесни, че ще повърне.

Спря точно пред главния вход, позабави се за миг, за да се стегне, и влезе.

Редакторът на Таня, Даниил Антонов, вече беше тук и спореше с някакъв кагебист в преддверието. Даниил беше дребен и слаб и Димка го намираше безобиден, но сега се държеше нападателно.

— Искам да видя Таня Дворкина и искам да я видя веднага — говореше той.

Човекът от КГБ се инатеше като магаре.

— Това може и да не е възможно.

Димка се намеси:

— Аз съм от кабинета на генералния секретар — заяви той.

Кагебистът не се впечатли.

— И какво работиш там, синко? Чай ли вариш? — грубо рече той. — Как се казваш? — Това беше заплашителен въпрос: хората се бояха да кажат името си на КГБ.

— Дмитрий Дворкин. И съм тук, за да Ви съобщя, че другарят Хрушчов лично се интересува от този случай.

— Я се разкарай, Дворкин. Другарят Хрушчов не знае нищо за случая, а ти си тук, за да отървеш сестра си.

Димка се сащиса от самоуверената му грубост. Предположи, че мнозина, които опитват да спасят роднини или приятели от ареста на КГБ, претендират, че имат лични връзки с влиятелни хора. Обаче поднови атаката си.

— А Вие как се казвате?

— Капитан Мец.

— И в какво обвинявате Таня Дворкина?

— В нападение над офицер.

— Значи едно момиче е опердашило един от вашите биячи с кожени якета? — подигравателно възкликна Димка. — Първо трябва да му е взела пистолета. Я стига, Мец. Не приказвайте глупости.

— Тя присъстваше на подривно събрание. Там се разпространяваше антисъветска литература — Мец подаде на Димка смачкан лист хартия. — Събранието се превърна в метеж.

Димка погледна листа. Заглавието беше Несъгласие. Чувал беше за този подривен вестник. Таня преспокойно можеше да има нещо общо с него. Това издание беше посветено на Устин Бодян, оперния певец. Димка за миг се разсея заради потресаващото обвинение, че Бодян умира от пневмония в сибирски трудов лагер. После си припомни, че Таня се върна от Сибир днес, и осъзна, че може и тя да е написала материала.

— Вие твърдите, че Таня е притежавала този вестник? — поиска да узнае той. Забеляза, че Мец се колебае, и продължи: — Не мисля така.

— Тя не би трябвало изобщо да е там.

Даниил се намеси.

— Тя, глупако, е репортер. Наблюдаваше събитието, точно както правеха и вашите офицери.

— Тя не е офицер.

— Всички репортери на ТАСС съдействат на КГБ, много добре знаете.

— Не можете да докажете, че е била там официално.

— Напротив, мога. Аз съм нейният редактор. Аз я изпратих.

Димка се чудеше вярно ли е това. Съмняваше се. Беше признателен на Даниил, който сам се излагаше на опасност в защита на Таня.

Мец губеше увереност.

— Тя беше с някой си Василий Енков, който носеше пет броя от този вестник в джоба си.

— Тя не познава никакъв Василий Енков — възрази Димка. Може и да беше вярно: със сигурност никога не беше чувал това име. — И ако е било метеж, как така знаете кой с кого е бил?

— Ще трябва да разговарям с началниците си — рече Мец и се обърна.

— Не се бавете — остро излая Димка. — Следващият човек от Кремъл, с когото се срещнете, може и да не е момчето, което прави чая.

Мец слезе по някакво стълбище. Димка потрепери: всеки знаеше, че в подземието са килиите за разпит.

След миг към Димка и Даниил в преддверието се присъедини един по-възрастен мъж с увиснала между устните цигара. Имаше грозно месесто лице и нападателно вирната брадичка. Даниил не изглеждаше доволен, че го вижда. Представи го като Пьотр Опоткин, главен редактор.

Опоткин огледа Димка с присвити заради дима очи.

— Значи сестра Ви се подреди — арестуваха я на протестно събрание — тонът на Опоткин беше яден, но Димка усещаше, че по някаква причина този човек е доволен от ареста.

— На поетическо четене — поправи го Димка.

— Няма голяма разлика.

— Аз я пратих там — намеси се Даниил.

— В деня, когато се върна от Сибир? — скептично попита Опоткин.

— Не беше точно задача. Предложих по някое време да намине, да види какво става, това е всичко.