Кен Фоллетт - Прагът на вечността

— Бягай!

Тя се обърна и хукна, ала след миг налетя на униформен милиционер. Той я стисна за ръката. Таня опита да се измъкне и се развика:

— Пуснете ме!

Онзи затегна хватката и отговори:

— Арестувана си, кучко.

Залата „Нина Онилова“ в Кремъл беше наречена на името на картечарка, загинала в битката за Севастопол. На стената имаше рамкирана черно-бяла снимка на генерал от Червената армия, който полага ордена Червено знаме върху надгробния й камък. Снимката висеше над бяла мраморна камина, пожълтяла като пръстите на пушач. Из цялото помещение сложни гипсови орнаменти рамкираха по-светли участъци от боята на местата, където някога бяха висели други картини, и така подсказваха, че стените не са боядисвани от революцията. Навярно залата бе представлявала елегантен салон. Сега беше мебелирана с маси за столова, наблъскани в дълъг правоъгълник, и двадесетина евтини стола. На масите лежаха керамични пепелници, които явно се изпразваха всеки ден, но никога не се миеха.

Димка Дворкин влезе. Мислите му бяха объркани, а стомахът му беше свит на възел.

Помещението беше обичайното място за срещи на сътрудниците на министрите и секретарите, които съставляваха Президиума на Върховния съвет, управляващия орган на СССР.

Димка беше референт на Никита Хрушчов, генерален секретар и председател на Президиума, ала все пак имаше чувството, че не би трябвало да е тук.

До Виенската среща оставаха няколко седмици. Тя щеше да е драматичната първа среща на Хрушчов и новия американски президент, Джон Кенеди. Утре, на най-важния президиум за годината, водачите на СССР щяха да решат стратегията за срещата. Днес сътрудниците се събираха да се подготвят за президиума. Планова среща за планова среща.

Представителят на Хрушчов трябваше да изложи мнението на водача, за да могат останалите сътрудници да подготвят началствата си за следващия ден. Негласната му задача беше да разкрие всяка латентна опозиция на Хрушчовите идеи и, ако е възможно, да я потуши. Неговото тържествено задължение беше да гарантира, че утрешната дискусия ще мине гладко за Хрушчов.

Димка беше наясно с мисълта на Хрушчов за срещата на високо равнище, ала въпреки това имаше чувството, че не може да се справи с днешното събрание. Беше най-младият и най-неопитният от всички сътрудници на Хрушчов. Завършил беше университета едва преди година. Никога досега не беше присъствал на подготвителна среща за президиум — беше прекалено нископоставен. Но преди десет минути секретарката му Вера Плетнер го беше осведомила, че един от старшите сътрудници се обадил, че е болен, а другите двама катастрофирали с колата, затова Димка трябвало да иде.

Димка се беше сдобил с работата при Хрушчов по две причини. Едната беше, че бе завършвал първи по успех всеки клас, в който се бе записвал — от детската градина до университета. Втората беше, че вуйчо му е генерал. Димка не знаеше кой фактор е по-важен.

За външния свят Кремъл изглеждаше монолитен, но всъщност беше бойно поле. Хрушчов не държеше здраво властта. Той беше комунист по сърце и душа, но беше и реформатор, който виждаше недъзите на съветската система и искаше да приложи нови идеи. Но старите сталинисти в Кремъл още не бяха разгромени. Дебнеха всяка възможност да отслабят Хрушчов и да попречат на неговите реформи.

Срещата беше неофициална и сътрудниците пиеха чай и пушеха. Бяха свалили саката и охлабили вратовръзките си — повечето, но не всички, бяха мъже. Димка съгледа приятелско лице: Наталия Смотрова, сътрудничка на външния министър Андрей Громико. Тя беше на около двадесет и пет години и изглеждаше привлекателна въпреки безформената черна рокля. Димка не я познаваше добре, но бяха разговаряли няколко пъти. Сега седна до нея. Тя явно се изненада да го види.

— Константинов и Паяри са катастрофирали с колата — обясни той.

— Ранени ли са?

— Не много.

— Ами Алкаев?

— В отпуск по болест, има херпес зостер.

— Гадно. Значи ти ще представляваш началството.

— Ужасявам се.

— Ще се справиш.

Димка се огледа. Явно всички чакаха нещо.

— Кой председателства срещата? — обърна се той тихо към Наталия.

Един от присъстващите го дочу. Евгений Филипов, който работеше за консервативния министър на отбраната Родион Малиновски. Филипов беше на тридесетина години, но се обличаше като по-възрастен човек, с торбест следвоенен костюм и сива бархетна риза. Той повтори въпроса на Димка презрително и на висок глас.