Кен Фоллетт - Прагът на вечността

Подмина автобусната спирка, върна се няколко преки до предишната и взе автобуса оттам. В това нямаше смисъл, тоест всеки, който направеше същото, я следеше.

Никой не постъпи така.

Слезе недалеч от голяма предреволюционна сграда, сега разделена на апартаменти. Обиколи я, но не личеше някой да я наблюдава. Притеснено обиколи отново за по-голяма сигурност. После влезе в мрачния вход и се качи по напуканото мраморно стълбище до жилището на Василий Енков.

Тъкмо щеше да вкара ключа в ключалката, когато вратата се отвори и се появи слабо русо момиче на не повече от осемнадесет години. Василий стоеше зад момичето. Таня изруга на ум. Беше твърде късно да се обърне и да се престори, че отива в друг апартамент.

Блондинката я огледа подробно и преценяващо, като не пропусна прическата, фигурата и облеклото. После целуна Василий в устата, изгледа Таня победоносно и слезе по стълбите.

Василий беше на тридесет, но харесваше младите момичета. Те му се покоряваха, понеже беше висок и хубав, с изваяни черти, винаги малко по-дълги от приетото тъмни коси и меките кафяви очи на любовник. Таня му се възхищаваше по съвършено различни причини: той беше смел, умен и писател от световна класа.

Влезе в студиото и пусна чантата на един стол. Василий работеше като редактор в радиото и по природа беше разпилян. Бюрото му беше заринато в книжа, а на пода се издигаха купчини книги. Явно работеше върху радиоадаптация на първата пиеса на Максим Горки, Еснафи. Сивата му котка, Мадмоазел, спеше на кушетката. Таня я избута и седна.

— Коя беше малката уличница?

— Това беше майка ми.

Таня се разсмя въпреки раздразнението си.

— Съжалявам, че се оказа тук — рече Василий, макар да не изглеждаше твърде опечален.

— Ти знаеше, че ще дойда днес.

— Мислех, че ще е по-късно.

— Тя видя лицето ми. Не бива никой да знае, че има връзка между нас.

— Тя работи в ГУМ. Казва се Варвара. Няма да заподозре нищо.

— Моля те, Василий, не допускай да се случи отново. Това, което правим, е достатъчно опасно. Можеш да спиш с млади момичета всеки ден.

— Права си. Няма да се повтори. Нека ти направя чай. Изглеждаш уморена.

Василий се зае със самовара.

— Уморена съм. Но Устин Бодян умира.

— По дяволите. От какво?

— Пневмония.

Таня не познаваше лично Бодян, но го беше интервюирала, преди да го сполетят неприятности. Освен изключително надарен, той беше и топъл и добросърдечен човек. Съветски артист, на когото се възхищаваха в цял свят, той беше живял много привилегировано, ала все още беше способен публично да се гневи на несправедливостите, причинени на по-малко щастливите от него хора — и затова го пратиха в Сибир.

— Още ли го карат да работи? — попита Василий.

Таня поклати глава.

— Той не може. Но не го пращат в болница. Просто си лежи на нара по цял ден и състоянието му се влошава.

— Видя ли го?

— Не, по дяволите. Достатъчно опасно беше да питам за него. Ако бях отишла и в трудовия лагер, щяха да ме задържат там.

Василий й поднесе чай и захар.

— Получава ли въобще някакви медицински грижи?

— Не.

— Доби ли някаква представа колко още му остава да живее?

Таня поклати глава.

— Вече знаеш всичко, което знам аз.

— Трябва да разпространим тази новина.

Таня се съгласи.

— Единственият начин да спасим живота му е да известим за болестта му с надеждата властта да прояви добрия вкус да се засрами.

— Да пуснем ли специално издание?

— Разбира се — отвърна Таня. — Днес.

Василий и Таня правеха нелегален вестник, наречен Несъгласие. Репортажите им бяха за цензура, демонстрации, съдебни процеси и политически затворници. В кабинета си в „Радио Москва“ Василий разполагаше с циклостил, който обикновено ползваше за размножаване на сценариите. На него печаташе тайно по петдесет екземпляра от всяко издание на Несъгласие. Повечето хора, които го получаваха, на свой ред правеха копия на пишеща машина или дори на ръка и разпространението се увеличаваше. На руски тази система се наричаше самиздат и беше много популярна: така се разпространяваха цели романи.

— Ще го напиша — Таня отиде до шкафа и измъкна цял кашон суха котешка храна. Тикна ръце между пелетите и извади пишеща машина в калъф. Тази машина използваха за Несъгласие.

Пишещите машини бяха уникални, като почерците. Всяка машина си имаше свои особености. Буквите никога не бяха съвършено равни: някои бяха малко издигнати, други — леко изместени. Отделните букви се износваха или повреждаха по свой отличителен начин. Следователно специалистите от милицията можеха да свържат машината с напечатаното на нея. Ако Несъгласие се пишеше на същата машина като сценариите на Василий, някой щеше да забележи. Затова Василий открадна една стара машина от плановия отдел, отнесе я вкъщи и я зарови в котешката храна, за да я скрие от случаен поглед. Едно по-усърдно претърсване би я открило, но стигнеше ли се до усърдно претърсване, с Василий тъй или инак щеше да е свършено.