Кен Фоллетт - Прагът на вечността

Успя да се добере до патрулните.

— Трябва ни линейка — рече той. — Може би две.

По-младият полицай го изгледа.

— Какво каза?

— Тези хора имат нужда от медицински грижи. Повикайте линейка!

Полицаят видимо се ядоса и Джордж осъзна, че е направил грешката да каже на бял човек какво да прави. Но по-старият патрулен каза на колегата си:

— Стига, стига.

После се обърна към Джордж:

— Линейката идва, момче.

След няколко минути пристигна линейка с размерите на малък автобус и участниците в Похода започнаха да си помагат при качването. Но когато Джордж и Мария се приближиха, шофьорът каза:

— Вие — не.

Джордж го изгледа невярващо.

— Какво?

— Това тук е линейка за бели хора. Не е за негри.

— Върви по дяволите.

— Не ме дразни, момче.

Един от белите участници, който вече се беше качил, излезе.

— Трябва да откарате в болницата всички. Черни и бели.

— Това не е негърска линейка — заинати се шофьорът.

— Е, ние пък не тръгваме без приятелите си.

При което белите участници в Похода заслизаха от линейката един по един.

Шофьорът се сащиса. Джордж предположи, че ще излезе пълен глупак, ако се върне от мястото без пациенти.

Старият патрулен приближи и рече:

— По-добре ги вземи, Рой.

— Щом казваш.

Джордж и Мария влязоха в линейката.

Докато се отдалечаваха, Джордж погледна автобуса. От него беше останало само валмо дим и черен скелет с редица овъглени подпори на покрива, които стърчаха като ребрата на изгорен на кладата мъченик.

Таня Дворкина потегли от Якутск в Сибир — най-студеният град в света — след ранна закуска. Летеше за Москва, на близо пет хиляди километра, в Туполев Ту-16 на Военновъздушните сили. Кабината беше предназначена за дванадесет войници и проектантът не си беше губил времето да мисли за удобството им: седалките бяха от надупчен алуминий и нямаше шумоизолация. Пътуването отне осем часа с едно спиране за презареждане. Понеже Москва беше на шест часа назад от Якутск, Таня пристигна навреме за още една закуска.

В Москва беше лято и тя носеше в ръце тежкото си палто и кожена шапка. Взе такси до Правителствения дом, жилищна сграда за московския привилегирован елит. Делеше апартамента с майка си Аня и брат си близнак Дмитрий, когото винаги наричаха Димка. Беше голямо жилище, с три спални, нищо че мама казваше, че е просторно само по съветските стандарти: берлинският апартамент, където живяла като дете, когато дядо Григорий бил дипломат, бил много по-голям.

Тази сутрин жилището беше тихо и празно: мама и Димка вече бяха отишли на работа. Палтата им висяха в антрето на пирони, заковани от бащата на Таня преди двадесет и пет години: черният шлифер на Димка и кафявото вълнено манто на мама, оставени у дома заради топлото време. Таня окачи своето палто до техните и остави куфара в стаята си. Не беше очаквала да са си у дома, но все пак малко съжали, че мама не е тук да й свари чай или пък Димка да чуе сибирските й приключения. Помисли си да иде да види баба и дядо, Григорий и Катерина Пешкови, които живееха на друг етаж в същата сграда, обаче прецени, че всъщност няма време.

Взе душ и се преоблече, после отиде с автобуса в ТАСС, съветската информационна агенция. Беше една от повече от хилядата репортери в агенцията, но не много от тях ги возеха насам-натам в реактивни самолети на военната авиация. Беше изгряваща звезда, способна да произведе живи и интересни статии, които се харесваха на младежта, без при това да се отклоняват от партийната линия. Това беше нож с две остриета: често й даваха трудни и важни задачи.

В лавката хапна купа каша от елда със сметана, после отиде в отдела си. Макар да беше звезда, още не беше заслужила свой кабинет. Поздрави колегите, после седна на едно бюро, сложи хартия и лента в пишещата машина и започна да пише.

В самолета друсаше прекалено силно, за да си води бележки, но тя беше планирала статиите в главата си и сега можеше да пише гладко, като от време на време сверяваше подробностите в тетрадката си. Задачата й беше да насърчи млади съветски семейства да се преселят в Сибир, за да работят в процъфтяващата добивна промишленост: нелека задача. Затворническите лагери предоставяха изобилна необучена работна ръка, но там имаше нужда от геолози, инженери, земемери, архитекти, химици и менажери. В статията си обаче Таня не обръщаше внимание на мъжете и пишеше за техните съпруги. Започна с една хубава млада майка на име Клара, която с ентусиазъм и хумор говореше как се справя с живота при отрицателни температури.