Кен Фоллетт - Прагът на вечността

Влезе в кухнята, без да обръща внимание на нетърпеливото потропване с крак на Василий, и си наля чаша вода от чешмата. Изпи я и после съобщи:

— Готова съм.

Отидоха до станцията на метрото. Влакът беше препълнен с работници на път за дома. Пътуваха до станция „Маяковски“ на околовръстния път „Садовое кольцо“. Нямаше да се застояват тук: щом раздадяха всичките петдесет бройки от вестника, щяха да си тръгнат.

— Ако възникнат някакви неприятности — каза Василий, — помни само, че не се познаваме. — Разделиха се и излязоха над земята с разлика от една минута. Слънцето беше ниско и летният ден захладняваше.

Владимир Маяковски беше поет с международна известност, а също така и болшевик, и Съветският съюз се гордееше с него. Героическият му паметник се издигаше на двадесет стъпки в центъра на едноименния площад. Няколкостотин млади хора се въртяха из тревата. Облеклото на някои наподобяваше западната мода — сини джинси и пуловери с поло яка. Момче с каскет продаваше своя роман — напечатани под индиго страници, пробити и вързани с връв. Заглавието беше „Растеж назад“. Дългокосо момиче носеше китара, но не опитваше да свири: може би инструментът беше аксесоар, подобно на чанта. Имаше само един униформен, но хората от тайната милиция бяха комично видими — носеха кожени якета в топлото време, за да прикриват пистолетите си. Таня обаче избягваше очите им — те не бяха толкова смешни.

Хората се редуваха да четат по едно-две стихотворения. Повечето бяха мъже, но тук-там се срещаха и жени. Момче с пакостлива усмивка прочете стихотворение за ленив стопанин, който се мъчи да подкара стадо гъски. Тълпата начаса позна, че метафората е за Комунистическата партия, която организира народа. Скоро всички ревяха от смях, с изключение на милиционерите, които изглеждаха озадачени.

Таня небрежно се движеше из тълпата и слушаше с половин ухо някакво стихотворение, изпълнено с младежки гняв във футуристичния стил на Маяковски. Дискретно вадеше листовете от джоба си един по един и ги плъзваше в ръцете на всеки, който й се видеше дружелюбен. Държеше Василий под око. Той правеше същото. Веднага чу потресени и угрижени възклицания, когато хората започнаха да говорят за Бодян: в подобно множество повечето хора знаеха кой е той и защо е бил арестуван. Таня раздаде листовете възможно най-бързо, нетърпелива да се отърве от тях, преди милицията да надуши какво става.

Късо подстриган мъж с вид на бивш военен се изправи отпред и вместо да рецитира стихове, започна да чете статията на Таня за Бодян. Тя беше доволна — вестта се разпространяваше дори по-бързо от очакванията й. Разнесоха се негодуващи викове, когато четецът стигна до мястото, където пишеше, че Бодян не получава медицински грижи. Но мъжете в кожените якета бяха доловили промяната в атмосферата и изглеждаха по-бдителни. Таня забеляза, че един говори настоятелно по радиостанцията.

Бяха й останали пет листа, които сякаш прогаряха дупка в джоба й.

Милиционерите се намираха по краищата на тълпата и сега влязоха сред хората и се отправиха към четеца. Той предизвикателно размахваше своя брой на Несъгласие и викаше за Бодян, а милиционерите приближаваха. Някои от тълпата се струпаха около основата на паметника, за да попречат на милиционерите да доближат. В отговор онези от КГБ станаха груби и започнаха да изтикват хората от пътя си. Ето така започваха метежите. Таня тревожно заотстъпва към края на тълпата. Имаше още само едно копие от Несъгласие. Пусна го на земята.

Внезапно се появиха пет-шест униформени милиционери. Докато уплашено се питаше откъде са се взели, Таня погледна най-близката сграда от другата страна на улицата и видя как от входа търчат още милиционери: явно се бяха крили вътре и бяха чакали кога ще има нужда от тях. Измъкнаха палките и тръгнаха през тълпата, като безразборно налагаха хората. Таня видя как Василий се обърна и тръгна възможно най-бързо през множеството. Тя направи същото. После някакъв паникьосан юноша се блъсна с все сила в нея и тя падна на земята.

За миг остана замаяна. Когато зрението й се поизбистри, видя как още хора бягат. Надигна се на колене, но главата й се въртеше. Някой се препъна в нея и пак я повали. После изведнъж Василий се озова до нея, грабна я с две ръце и я изправи. Тя за миг се изненада — не бе очаквала той да рискува собствената си безопасност, за да й помогне.

После някакъв милиционер удари Василий по главата с палка и той падна. Милиционерът приклекна до него, издърпа ръцете му зад гърба и го закопча бързо и опитно. Василий вдигна поглед към Таня и произнесе беззвучно: