Кен Фоллетт - Прагът на вечността

Което беше лош знак.

Няколко дни по-късно Димка получи дача.

Трябваше да плати, но сумата беше номинална. Както с повечето луксозни неща в Съветския съюз, трудното беше не в цената, а в това да се добереш до началото на опашката.

Дачата — къща за почивните или за празничните дни — беше първата амбиция на пробивните съветски семейства. Втората бе колата. Дачите, естествено, биваха отпускани на членове на Комунистическата партия.

— Чудя се как ли сме я получили? — запита се Димка, след като отвори писмото.

Според Нина нямаше никаква тайна.

— Работиш за Хрушчов — рече тя. — Отдавна трябваше да са ти я дали.

— Не е задължително. Като цяло изисква малко повече служба. Не мога да се досетя за нищо, което да съм направил наскоро и което да му е било особено приятно.

Той си припомни спора за гените.

— Всъщност, точно обратното.

— Той те харесва. Някой му е представил списък със свободни дачи и той е поставил името ти до някоя. Не е мислил за това повече от няколко секунди.

— Може би си права.

Всичко можеше да бъде дача — от дворец до морето до колиба сред нивите. Следващата неделя Димка и Нина отидоха да разгледат своята. Взеха си храна за навън, взеха мъничкия Григорий и се качиха на влака за петдесет километра извън Москва. Глождеше ги любопитство. Гаровият чиновник ги упъти към мястото, което нарече Ложата. Вървяха петнадесет минути пеша.

Постройката представляваше едноетажна дървена барака. Имаше голяма кухня и всекидневна, както и две спални. Издигаше се сред малка градинка, която достигаше до поточе. На Димка му се стори самият рай. Той отново се запита какво ли е направил, за да извади такъв късмет.

Нина също хареса имота. Беше въодушевена, сновеше из стаите и отваряше бюфетите. Димка не я бе виждал тъй щастлива от месеци.

Григорий, който повече се поклащаше, отколкото вървеше, изглеждаше доволен от това да разполага с ново място, където да се препъва и да пада.

Димка преливаше от оптимизъм. Представяше си бъдеще, в което той и Нина идват тук за летните почивни дни година след година. Всяко лято щяха да се удивляват колко различен е синът им в сравнение с миналата година. Щяха да мерят израстването му с летата — щеше да проговори следващото лято, да брои по-следващото, по-нататък да хваща топката, после да чете и да плува. Тук щеше да прохожда, щеше да стане момче, което се катери по дървото в градината, после пъпчив юноша, а после млад мъж, който завърта главите на момичетата в селото.

Мястото не беше обитавано година или повече и те отвориха всички прозорци, а после се заеха да бършат прахта от мебелите и да мият подовете. Къщата беше обзаведена частично и те съставиха списък с неща, които да донесат следващия път — радио, самовар, кофа.

— Бих могла да идвам тук с Григорий в петък сутринта през лятото — рече Нина. Тя миеше купите в умивалника. — Можеш да идваш в петък вечерта или в събота сутрин, ако трябва да работиш до късно.

— Няма ли да се притесняваш да си сама тук през нощта? — попита я Димка, докато стържеше наслоената стара мазнина от кухненската печка. — Малко е усамотено.

— Знаеш, че не се притеснявам.

Григорий заплака за обяда си и Нина приседна да го нахрани. Димка се огледа наоколо. Видя, че ще трябва да издигне ограда на края на градината, за да попречи на Григорий да падне в потока. Той не беше дълбок, но Димка бе прочел някъде, че дете може да се удави в десетина сантиметра вода.

Врата в стената водеше към по-голяма градина оттатък. Димка се питаше кои ли са съседите му. Вратата не бе заключена, той я бутна и мина през нея. Озова се в малка горичка. Докато я проучваше, съзря по-голяма къща. Помисли си, че някога неговата дача може да е била къщичката на градинаря в големия дом.

Той не искаше да нарушава нечие усамотение, обърна се и се озова лице в лице с войник в униформа.

— Кой сте Вие? — попита го оня.

— Дмитрий Дворкин. Нанасям се в малката къща в съседство.

— Късметлия — тя е истинско бижу.

— Просто се разхождах. Надявам се, че не съм навлязъл в чужд имот.

— По-добре стойте от Вашата страна на стената. Мястото принадлежи на маршал Пушной.

— О! — рече Димка. — Пушной? Та той е приятел на дядо ми.

— Ето как и сте получили дачата — обясни войникът.

— Да — съгласи се Димка и изпита смътно притеснение. — Предполагам, че е това.

Апартаментът на Джордж заемаше горния етаж на висока, тясна викторианска жилищна сграда в квартала на Капитолия. Той предпочиташе това пред модерните сгради — харесваше пропорциите на стаите от деветнадесети век. Имаше кожени кресла, музикална уредба, много книжни лавици и прости платнени щори, вместо префърцунени драперии по прозорците.