Кен Фоллетт - Прагът на вечността

После Боби пак се обърна към обядващите и викна:

— Джак е прострелян! Може да е фатално!

Мислите на Джордж течаха бавно, като под вода. Джак. Значи президентът. Прострелян. Прострелян в Далас, така трябва да е. Може да е фатално. Може да е мъртъв.

Президентът може би е мъртъв.

Етел изтича при Боби. Всички скочиха на крака. Бояджията дотърча до басейна и вдигна радиото, неспособен да продума.

После всички заговориха едновременно.

Джордж все още се чувстваше потопен под вода. Замисли се за важните хора в живота си. Верина беше в Атланта и щеше да чуе новините по радиото. Майка му беше на работа, в Университетския дамски клуб, и щеше да узнае до минути. Конгресът заседаваше и Грег щеше да е там. Мария…

Мария Самърс. Нейният таен любовник беше застрелян. Тя щеше да е съсипана от мъка, а нямаше кой да я утеши.

Джордж трябваше да иде при нея.

Изтича по моравата и през къщата до паркинга отпред, скочи в открития Мерцедес и подкара с пълна скорост.

Беше малко преди два следобед във Вашингтон, един в Далас и единадесет сутринта в Сан Франциско, където Кам Дюър седеше в часа по математика, разучаваше диференциалните уравнения и отсъждаше, че са трудни за разбиране — ново преживяване за него, понеже досега всичко в училище му беше било лесно.

Годината в лондонското училище не му беше навредила. Всъщност английските деца вървяха малко по-напред, понеже започваха училище година по-рано. Само егото му пострада, когато Иви Уилямс го отхвърли с презрение.

Камерън не хранеше особено уважение към готиния млад учител по математика, Марк „Фабиан“ Феншор с неговата къса подстрижка и плетени вратовръзки. Той искаше да е приятел с учениците. Камерън смяташе, че учителят трябва да е авторитетен.

Директорът, доктор Дъглас, влезе в стаята. Камерън го харесваше повече. Беше сух, дистанциран учен, когото не го беше грижа дали хората го харесват, стига да правеха каквото им каже.

Фабиан изненадано вдигна поглед — доктор Дъглас рядко се появяваше в класните стаи. Дъглас му каза нещо с тих глас. Трябва да беше шокиращо, защото хубавото лице на Фабиан пребледня под слънчевия загар. Поговориха минута, после Фабиан кимна и Дъглас излезе.

Удари звънецът за междучасието, но Фабиан твърдо нареди:

— Останете по местата си, моля, и ме слушайте, без да говорите, нали така? — имаше странния навик да добавя „нали така“ и „окей“ ненужно често. — Имам лоши новини за вас. Всъщност, ужасно лоши, окей? Случило се е нещо страшно в Далас, Тексас.

— Днес президентът е в Далас — обади се Камерън.

— Точно така, но не ме прекъсвай, окей? Потресаващата новина е, че нашият президент е бил прострелян. Още не знаем дали е мъртъв, нали така?

— Мама му стара — високо произнесе някой, но странното беше, че Фабиан не обърна внимание.

— Сега искам да запазите спокойствие. Някои от момичетата в училище може би ще са много разстроени. — В неговия клас по математика нямаше момичета. — По-малките деца ще имат нужда от успокояване. Очаквам да се държите като млади мъже, каквито сте, и да помогнете на другите, които може да са по-уязвими, окей? Сега излезте в междучасие, както обикновено, и следете за изменения в учебната програма. Тръгвайте.

Камерън си събра учебниците и излезе в коридора, където всяка надежда за тишина и ред се изпари за секунди. Гласовете на децата и юношите, които се изсипваха от стаите, преминаха в рев. Някои ученици бягаха, други стояха вцепенени, трети плачеха, а повечето крещяха.

Всички питаха мъртъв ли е президентът.

Кам не харесваше либералната политика на Джак Кенеди, но внезапно това загуби значение. Ако беше достатъчно голям, Кам щеше да гласува за Никсън, но все пак се чувстваше възмутен. Кенеди беше американски президент, избран от американския народ, и атаката срещу него беше атака срещу всички.

Кой стреля по моя президент, питаше се Кам. Руснаците? Фидел Кастро? Мафията? Ку-клукс-клан?

Видя малката си сестра, Бийп.

— Мъртъв ли е президентът? — провикна се тя.

— Никой не знае — отвърна Кам. — Кой има радио?

Тя помисли за миг.

— Доктор Дъги.

Вярно, в кабинета на директора имаше старомодно махагоново радио.

— Отивам да говоря с него.

Проправи си път през коридорите към кабинета на директора и почука на вратата.

— Влез! — викна доктор Дъглас. Камерън влезе. Директорът беше вътре с още трима учители и слушаше радиото. С типичния си гневлив глас Дъглас попита: — Какво искаш, Дюър?