Кен Фоллетт - Прагът на вечността

Джордж пътуваше по магистралата Сютланд със свален гюрук под лъчите на септемврийското слънце и мислеше за всички въпроси, които майка му ще зададе, и за своите отговори. Първо, тя ще иска да знае за Верина. „Казва, че не е достатъчно добра за мен, мамо“, щеше да отговори Джордж и да я попита: „А ти какво мислиш?“

„Права е“, навярно щеше да каже майка му. По нейно мнение малко момичета бяха достатъчно добри за сина й.

Щеше да го попита как се разбира с Боби Кенеди. Истината беше, че Боби е човек на крайностите. Имаше хора, които той мразеше неумолимо — Дж. Едгар Хувър например. За Джордж това беше добре — Хувър беше противен. Но друг такъв човек беше Линдън Джонсън. Джордж смяташе, че е жалко, защото Джонсън можеше да е мощен съюзник. Тъжно, но Боби и той бяха като огън и вода. Джордж опита да си представи как едрият и шумен вицепрезидент се мотае със свръхшикозното семейство Кенеди на яхта в Хаянис. Картината го накара да се усмихне — Линдън щеше да е като носорог в балетна трупа.

Боби харесваше толкова силно, колкото и мразеше. За щастие, харесваше Джордж. Джордж беше от малката група вътрешни хора, към които доверието беше толкова голямо, че дори и да сгрешаха, грешките им минаваха за добронамерени и се прощаваха. И какво щеше да каже Джордж на майка си за Боби? „Умен човек, който наистина иска да направи Америка по-добра.“

Джаки щеше да се поинтересува защо братята Кенеди толкова се бавят с гражданските права. А Джордж щеше да отговори: „Ако натиснат повече, белите ще отговорят и това ще доведе до два резултата. Първо, ще загубим законопроекта в Конгреса. Второ, Джак Кенеди ще загуби президентските избори през шестдесет и четвърта. А ако Кенеди изгуби, кой ще спечели? Дик Никсън? Бари Голдуотър? Не дай Боже, Джордж Уолъс“.

Такива неща мислеше Джордж, когато паркира в алеята пред малката приятна къщичка на Джаки Джейкс във фермерски стил. Влезе през предната врата.

Всички мисли изчезнаха от ума му в мига, когато чу, че майка му плаче.

Обзе го детински страх. Не беше я чувал често да плаче: тя винаги беше яка крепост в пейзажа на неговата младост. Но в малкото случаи, когато се огънеше и изплакваше мъката и страха си, без да се владее, малкият Джорджи се дивеше и ужасяваше. И сега за един миг му се наложи да потисне надигането на момчешкия страх и да си напомни, че е голям мъж и не бива да се плаши от майчините сълзи.

Затръшна вратата и мина през малкото антре към салона. Джаки седеше на светлия кадифен диван пред телевизора. Притискаше лице с длани, сякаш искаше да остане с вдигната глава. По лицето й се стичаха сълзи. Устата й беше зинала и тя ридаеше. Гледаше екрана на телевизора с широко отворени очи.

— Мамо, какво има, за Бога, какво се е случило?

— Четири малки момиченца! — изхлипа тя.

Джордж погледна черно-белия образ. Видя две коли, смачкани като в катастрофа. После камерата се насочи към една постройка и мина по поразените стени и строшените прозорци. Дръпна се назад и тогава Джордж разпозна сградата. Сърцето му се обърна.

— Боже мой, та това е Баптистката църква на „Шестнадесета“ улица в Бирмингам! Какво са направили?

— Белите са хвърлили бомба в неделното училище!

— Не! Не!

Умът на Джордж отказваше да го приеме. Дори в Алабама хората не биха хвърлили бомба в неделното училище.

— Убили са четири деца — каза Джаки. — Защо Бог допусна това да се случи?

Дикторът по телевизията каза:

— Загиналите са идентифицирани като Дениз Макнеър на единадесет — години…

— Единадесет! — възкликна Джордж. — Не може да е вярно!

— … Ади Май Колинс на четиринадесет; Карол Робъртсън на четиринадесет и Синтия Уесли на четиринадесет.

— Та това са деца! — каза Джордж.

— Още над двадесет души са ранени от взрива — с безчувствен глас продължи четецът, а камерата показа линейка, която тръгваше от мястото.

Джордж седна до майка си и я прегърна.

— Какво ще правим? — попита той.

— Ще се молим — отвърна майка му.

Говорителят не спираше:

— Това е двадесет и първото бомбено нападение над негри в Бирмингам през последните осем години. Градската полиция не е изправила пред съда нито един извършител.

— Да се молим ли? — отвърна Джордж с разтреперан от мъка глас.

Точно сега му се искаше да убие някого.

Бомбата в неделното училище ужаси света. Чак в Уелс група миньори започна да събира пари за нов стъклописан прозорец за Баптистката църква на „Шестнадесета“ улица.