Кен Фоллетт - Прагът на вечността

— Адски е добър — беше неговата малко разсеяна реакция. После добави: — Той е на път за тук.

Мария се зарадва.

Джак Кенеди се беше променил. Когато Мария се влюби в него, той поддържаше гражданските права с ума си, но не и емоционално. Промяната не се дължеше на връзката им. По-скоро неспирната жестокост и беззаконие на сегрегационистите го бяха потресли и той се отдаде със сърцето си. И рискува всичко с внасянето на новия закон за гражданските права. Мария знаеше по-добре от всеки друг колко се тревожи той за закона.

Влезе Джордж Джейкс, безупречно облечен, както винаги. Днес беше в тъмносин костюм със светлосива риза и раирана вратовръзка. Той й се усмихна топло. Мария беше привързана към него — той беше верен приятел. „Джордж е вторият по хубост мъж, когото съм срещала“, помисли си тя.

Мария знаеше, че двамата с Джордж са тук на показ, понеже бяха сред малкото цветнокожи в администрацията. И двамата се бяха примирили с това, че ги ползват като символи. Не беше нечестно: макар и малко на брой, Кенеди беше назначил на високи постове повече негри от всеки друг президент.

Когато Мартин Лутър Кинг влезе, президентът Кенеди стисна ръката му и каза:

— Имам една мечта!

Мария знаеше, че това е добронамерено, но зле преценено. Мечтата на Кинг идеше от дълбините на страшно потисничество. Джак Кенеди произлизаше от американския привилегирован елит, могъщ и богат: как би могъл да твърди, че има мечта за свобода и равенство? Доктор Кинг явно изпитваше същото, понеже му стана неудобно и смени темата. Мария знаеше, че по-късно, в леглото, президентът ще я попита къде е сбъркал и тя ще намери любящ и утешителен начин да му обясни.

Кинг и останалите водачи на движението не бяха хапнали от закуска. Когато президентът се досети за това, той заръча кафе и сандвичи от кухнята на Белия дом.

Мария подреди всички за официална снимка, после започнаха разговорите.

Кинг и останалите се носеха на вълната на възторга. Казаха на президента, че след днешната демонстрация законопроектът за гражданските права може да мине. Щеше да има нов дял, забраняващ расовата дискриминация при наемането на работа. Младите чернокожи отпадаха от училище с тревожна бързина, понеже не виждаха бъдеще.

Президентът подсказа, че негрите могат да подражават на евреите, които ценят образованието и карат децата си да учат. Мария беше от негърско семейство, което правеше тъкмо това, и беше съгласна с президента. Ако черните деца напускаха училище, това проблем на правителството ли беше? Но Мария забеляза също така колко умело Кенеди измести разговора от истинския проблем — това, че милиони работни места са запазени само за бели.

Водачите на движението помолиха Кенеди да застане начело на кръстоносен поход за граждански права. Мария знаеше, че президентът мисли нещо, което не може да им каже: че ако се обвърже прекалено с каузата на негрите, всички бели ще гласуват за републиканците.

Проницателният Уолтър Ройтер даде друг съвет. „Идентифицирайте бизнесмените зад Републиканската партия и ги подберете на малки групички“, каза той. „Кажете им, че ако не съдействат, печалбите им ще пострадат.“ Това беше известно на Мария като подход на Линдън Джонсън, съчетание от ласкателства и заплахи. Съветът мина покрай ушите на президента — това просто не беше в неговия стил.

Кенеди мина през намеренията на конгресмените и сенаторите за гласуването, като отброяваше на пръсти онези, които навярно щяха да се противопоставят на законопроекта за гражданските права. Това беше мрачен списък на предразсъдъци, апатия и страх. Кенеди ясно показа, че ще му е трудно да прокара дори един разводнен законопроект. Всичко по-силно беше обречено на провал.

Мрачното настроение се спусна над Мария като погребален саван. Беше уморена, потисната и черногледа. Главата я болеше и тя искаше да си иде у дома.

Срещата продължи повече от час. По това време вече цялата еуфория се беше изпарила. Водачите на движението се изнизаха навън. Лицата им показваха разочарование и безсилен гняв. Кинг имаше мечта, много хубаво, обаче американският народ като че ли не я споделяше.

На Мария не й се вярваше, но въпреки всичко, което се случи този ден, явно голямата кауза на равенството и свободата нямаше напредък.

Джаспър Мъри беше уверен, че ще получи поста редактор на Сейнт Джулиънс Нюз. Към молбата беше прикрепил изрезка със своята статия от Дейли Еко за речта на Мартин Лутър „Имам една мечта“. Всички казваха, че статията е отлична. Платиха му за нея двадесет и пет паунда, по-малко, отколкото за интервюто с Иви: политиката не беше толкова изгодна, колкото скандалите със звездите.