Кен Фоллетт - Прагът на вечността

— Тоби Дженкинс не е публикувал и един параграф извън студентския печат — обясняваше Джаспър на Дейзи Уилямс, докато седяха в кухнята в дома на улица „Грейт Питър“.

— Само той ли ти е съперник? — попита Дейзи.

— Доколкото знам, да.

— Кога ще чуеш решението?

Джаспър си погледна часовника, макар да знаеше кое време е.

— Комисията заседава сега. Ще окачат бележка пред кабинета на лорд Джейн, когато излязат за обед в дванадесет и половина. Приятелят ми Пийт Донеган е там. Той ще бъде мой помощник-редактор. Ще ми позвъни веднага.

— Защо толкова искаш този пост?

„Понеже знам, че съм адски добър“, помисли Джаспър, „два пъти по-добър от Кейкбред и десет пъти по-добър от Тоби Дженкинс. Заслужавам работата“. Но не разкри сърцето си пред Дейзи Уилямс. Тя малко го притесняваше. Обичаше майка му, а не него. Когато интервюто с Иви се появи в Еко и Джаспър се престори на сащисан, остана с впечатлението, че не е успял напълно да я заблуди. Притесняваше се, че тя вижда през него. Но винаги се държеше мило заради майка му.

Сега Джаспър й предложи смекчена версия на истината:

— Мога да направя Сейнт Джулиънс Нюз по-добър. Сега е като енорийски вестник. Казва ти какво става, но се бои от сблъсъци и противоречия — сети се за нещо, което щеше да допадне на идеалите на Дейзи. — Например, колежът Сейнт Джулиънс има борд на управителите, а някои от тях имат инвестиции в Южна Африка, където има апартейд. Бих публикувал тази информация и бих попитал защо такива хора управляват един прочут либерален колеж.

— Добра идея — отвърна Дейзи с наслада. — Това ще ги поразтърси.

Вали Франк влезе в кухнята. Беше пладне, но той очевидно току-що ставаше от сън: дневният му режим още беше подчинен на рокендрола.

— Какво ще правиш сега, когато Дейв се върна на училище? — попита го Дейзи.

Вали сипа разтворимо кафе в една чаша.

— Ще се упражнявам на китарата.

Дейзи се усмихна.

— Предполагам, че ако майка ти беше тук, щеше да попита дали не би трябвало да изкарваш пари.

— Не искам да изкарвам пари. Но трябва. Затова имам работа.

Граматиката му понякога беше толкова правилна, че на човек му беше трудно да го разбере.

— Не искаш пари, но имаш работа?

— Мия бирените чаши в клуб Джъмп.

— Отлично!

Позвъни се и след минута прислужницата въведе Ханк Ремингтън в кухнята. Той беше класически ирландски чаровник. Беше червенокос, жизнерадостен, винаги готов да се усмихне широко на всички.

— Здравейте, госпожо Уилямс. Дойдох да заведа дъщеря Ви на обяд, в случай че Вие не сте свободна!

Жените харесваха ласкателствата на Ханк.

— Здравей, Ханк — сърдечно отговори Дейзи. Обърна се към прислужницата и каза: — Погрижи се Иви да разбере, че господин Ремингтън е тук.

— Сега пък господин Ремингтън? Не оставяйте хората с впечатлението, че съм достолепен — това ще ми съсипе репутацията. — Той се здрависа с Джаспър. — Иви ми показа статията ти за Мартин Лутър Кинг. Беше страхотна, добре написана. — После се представи на Вали. — Здрасти, аз съм Ханк Ремингтън.

Вали го гледаше със страхопочитание, но успя някак да се представи.

— Аз съм братовчед на Дейв и свиря на китара в Плъм Нели.

— Как беше в Хамбург?

— Страхотно, докато не ни изхвърлиха, понеже Дейв е твърде малък.

— Кордс свириха в Хамбург — каза Ханк. — Беше прекрасно. Родом съм от Дъблин, но съм израсъл на „Репербан“, ако разбираш какво искам да кажа.

Според Джаспър, Ханк беше очарователен. Беше богат и прочут, една от най-големите поп звезди в света, но се стараеше да бъде мил с всички. Дали пък нямаше ненаситното желание да бъде харесван — и не беше ли това тайната на неговия успех?

Дойде Иви. Изглеждаше прекрасно. Косите й бяха подстригани късо, като прическите на музикантите от Бийтълс, и беше облечена в проста рокля на Мери Куант с трапецовидна кройка, която разкриваше краката й. Ханк се престори на смазан.

— Божичко, щом изглеждаш така, трябва да те заведа на някое луксозно място. Мислех си за някоя закусвалня Уимпи — засмя се Ханк.

— Където и да идем, трябва да бързаме — отговори Иви. — В три и половина имам прослушване.

— За какво?

— Нова пиеса, Изпитанията на една жена. Съдебна драма.

Ханк беше доволен.

— Това ще бъде твоят сценичен дебют!

— Ако получа ролята.

— О, ще я получиш. Хайде, да тръгваме. Паркирал съм Минито на жълтата линия.

Двамата излязоха и Вали се върна в стаята си. Джаспър си погледна часовника: беше дванадесет и половина. Всеки миг щяха да обявят кой е редактор.