Кен Фоллетт - Прагът на вечността

— Опитвал се да стигне до летището — повтори той, като че самата мисъл беше смехотворна. — Мисли, че можем да му помогнем да си хване такси!

Подчинените му се засмяха одобрително.

— Какво ще правиш на летището? Тоалетните ли ще чистиш?

— Ще взема самолета за Вашингтон. Работя в Министерството на правосъдието, юрист съм.

— Тъй ли? Аз пък работя за Джордж Уолъс, губернатора на Алабама, ние тук, в Юга, не слушаме много Вашингтон. Затова влизай в проклетата кола, преди да съм ти пукнал къдравата глава.

— И за какво ме арестувате?

— Не ми се прави на умен, момче.

— Ако ме задържате без основателна причина, значи сте престъпник, не полицай.

С внезапно ловко движение сержантът замахна с пушката с приклада напред. Джордж се сви и инстинктивно вдигна ръка да предпази лицето и дървеният приклад удари болезнено лявата му китка. Другите двама го хванаха за ръцете. Той не се противеше, но онези го повлякоха, все едно се бори. Сержантът отвори задната врата на колата и двамата го хвърлиха на седалката. Блъснаха вратата, преди да е влязъл напълно, и тя смаза крака му. Джордж извика от болка. Пак отвориха вратата, натикаха наранения крак вътре, и затвориха.

Джордж се беше свлякъл на седалката. Кракът го болеше, но китката беше по-зле. Могат да правят каквото си щат с нас, рече си той, понеже сме черни. В този момент му се прииска да беше хвърлял камъни и бутилки по полицията, вместо да търчи и да казва на хората да се успокоят и да си вървят по домовете.

Полицаите го откараха до Гастън. Там отвориха задната врата и го изблъскаха навън. Стиснал лявата китка с дясната длан, той закуцука в двора.

По-късно в неделя Джордж най-сетне намери работещо такси с чернокож шофьор и отиде до летището, откъдето взе самолет до Вашингтон. Китката го болеше толкова много, че не можеше да работи с ръката си и я държеше в джоба. Беше се подула и за да облекчи болката, той свали часовника и разкопча ръкава.

От един телефон на Националното летище се обади в Министерството на правосъдието и научи, че в шест има извънредна среща в Белия дом. Президентът щеше да долети от Кемп Дейвид, а Бърк Маршъл пътуваше с хеликоптер от Западна Вирджиния. Боби беше на път към Министерството, искаше спешно да го осведомят и не, нямаше време Джордж да си иде у дома и да се преоблече.

Джордж се закле от сега нататък да държи чиста риза в чекмеджето на бюрото, взе такси до Министерството на правосъдието и отиде право в кабинета на Боби.

Настоя, че нараняванията му са твърде дребни за лекарска грижа, макар да се свиваше от болка при всеки опит да помръдне лявата ръка.

Обобщи събитията от изминалата нощ пред главния прокурор и група умници, включително Маршъл. По някаква причина присъстваше и грамадният нюфаундленд на Боби, Бръмъс.

— Примирието, което беше постигнато с толкова трудности тази седмица, сега е в опасност — заключи Джордж. — Бомбите и бруталността на щатските полицаи отслабиха привързаността на негрите към ненасилието. От друга страна, метежите заплашват да отслабят позициите на белите, които преговаряха с Мартин Лутър Кинг. Противниците на интеграцията, Джордж Уолъс и Бивола Конър, се надяват едната или двете страни да се откажат от споразумението. Ние някак трябва да попречим на това.

— Е, съвсем ясно е — каза Боби.

Всички се качиха в неговата кола, Форд Галакси 500. Беше лято и покривът беше свален. Изминаха краткото разстояние до Белия дом. Бръмъс хареса пътуването.

Пред Белия дом имаше няколко хиляди демонстранти, забележителна смесица от бели и черни. Носеха плакати „Спасете учениците на Бирмингам“.

Президентът Кенеди беше в Овалния кабинет, седнал в любимия си люлеещ се стол. Чакаше групата от Правосъдието. С него бяха мощно трио военни: Боб Макнамара, момчето чудо министър на отбраната; плюс секретарят и началник-щабът на пехотата.

Джордж осъзна, че тази група се е събрала тук днес, защото снощи негрите в Бирмингам бяха започнали да палят и да хвърлят бутилки. Такава спешна среща не беше свиквана нито веднъж през всичките години на ненасилствени граждански протести, дори когато Кланът хвърляше бомби в домовете на негрите. Метежът имаше резултат.

Военните бяха тук, за да обсъдят пращането на армията в Бирмингам.

Боби, както винаги, се съсредоточи върху политическата реалност:

— Хората ще започнат да призовават президента да действа — рече той. — Но ето го и проблемът. Не можем да признаем, че пращаме федерални войски да контролират щатските — това означава Белият дом да обяви война на щата Алабама. Значи ще трябва да кажем, че ги пращаме, за да контролират метежниците — това означава Белият дом да обяви война на негрите.