Кен Фоллетт - Прагът на вечността

— Толкова бях разочарована! Очаквах обяснението с нетърпение!

Джордж сви рамене.

— Не всичко в живота има обяснение.

— Има, но понякога ние просто не го знаем.

Отидоха в бара на хотел Феърфакс за по едно последно питие. Джордж си поръча уиски, а Синди — дайкири. Сребърното й кръстче привлече погледа му.

— Това само бижу ли е или нещо повече? — попита той.

— Нещо повече. Кара ме да се чувствам в безопасност.

— В безопасност от… нещо определено?

— Не. Просто ме пази. Общо.

Джордж беше скептичен.

— Не го вярваш.

— Защо не?

— Ъ… не искам да те обиждам, ако си искрена, но ми се струва суеверно.

— Мислех, че си вярващ. Ходиш на църква, нали?

— Ходя с майка ми, понеже това е важно за нея, а аз я обичам. За да е щастлива тя, аз ще пея химни, ще слушам молитви и служби, които ми се струват просто… безсмислици.

— Не вярваш ли в Бога?

— Мисля, че във вселената навярно властва някакъв разум, някаква същност, която е определила правилата, например E=m.c 2и стойността на числото пи. Но не е вероятно тази същност да се интересува дали пеем в нейна възхвала или не. Съмнявам се дали решенията й могат да се повлияят от това молим ли се пред статуята на Дева Мария и не вярвам, че ще ти устрои специално отношение заради това, което носиш на шията си.

— О.

Джордж видя, че тя е потресена от него. Даде си сметка, че е спорил като на заседание в Белия дом, където въпросите са прекалено важни, та някой да го е грижа за чувствата на останалите.

— Май не трябваше да съм толкова прям. Обидена ли си?

— Не. Радвам се, че ми каза — тя довърши питието си.

Джордж остави пари на бара и слезе от столчето.

— Приятно ми беше да разговарям с теб.

— Хубав филм, разочароващ край — отговори тя.

Това обобщаваше вечерта. Синди беше мила и привлекателна, но Джордж не се виждаше влюбен в жена, чиито вярвания за вселената толкова се разминаваха с неговите.

Излязоха и взеха такси.

По пътя Джордж си даде сметка, че дълбоко в сърцето си не съжалява за несполучливата среща. Все още не беше напълно превъзмогнал Мария. Питаше се колко ли още време ще му трябва.

Когато стигнаха къщата на Синди, той каза:

— Благодаря ти за прекрасната вечер.

Тя го целуна по бузата и си тръгна.

На другия ден Боби пак прати Джордж в Алабама.

Джордж и Верина стояха в парка Кели Инграм, в сърцето на черен Бирмингам, в дванадесет на обяд в петък, трети май 1963. Отсреща се намираше прочутата Баптистка църква на Шестнадесета улица, великолепна постройка от червени тухли във византийски стил, дело на черен архитект. Паркът беше пълен с активисти на движението за граждански права, зяпачи и тревожни родители.

От църквата се чуваше песен: „Няма да позволя никой да ме отвърне“. Хиляда чернокожи гимназисти се готвеха за марш.

Източно от парка улиците към центъра на града бяха блокирани от стотици полицаи. Бивола Конър беше пратил училищни автобуси да карат участниците в марша в затвора и разполагаше с кучета, ако някой откаже да се подчини. Полицаите имаха подкрепление — пожарникари с маркучи.

В полицията и в пожарната команда нямаше чернокожи.

Активистите за гражданските права винаги подаваха молба за разрешение за марш по надлежния ред. Винаги получаваха отказ. Когато въпреки това тръгваха, биваха арестувани и пращани в затвора.

В резултат повечето бирмингамски негри нямаха желание да участват в демонстрации и така позволяваха на бялата градска управа да твърди, че движението на Мартин Лутър Кинг има слаба подкрепа.

Самият Кинг беше в тукашния затвор точно преди три седмици, на Разпети петък. Джордж се дивеше на глупостта на сегрегационистите — мигар не знаеха кой друг е бил арестуван на Разпети петък? Кинг беше затворен в отделна килия единствено от чиста злоба.

Но задържането на Кинг не стигна до вестниците. Не беше новина един негър да бъде тормозен, задето търси правата си на американец. Кинг беше критикуван от бели духовници в писмо, което получи широко разпространение. От затвора той написа отговор, в който тлееше праведност. Нито един вестник не го отпечата, макар все още да можеха. Общо взето, кампанията беше получила слаба известност.

Чернокожите юноши в Бирмингам настояваха да участват в демонстрациите и най-после Кинг склони да разреши ученици да участват в марша, но нищо не се промени. Бивола Конър просто пращаше децата в затвора и никой не го беше грижа.

Химните, които те пееха в църквата, бяха вълнуващи, но това не беше достатъчно. Кампанията на Мартин Лутър Кинг в Бирмингам не беше наникъде, досущ като сърдечния живот на Джордж.