Кен Фоллетт - Прагът на вечността

— Аха, май е така.

Таня стоеше на балкона, облегната на парапета от ковано желязо, и вдишваше дълбоко влажния хавански утринен въздух, когато Буикът на Пас спря долу и препречи тясната улица. Той изскочи от колата, погледна нагоре, видя я и викна:

— Ти ме предаде!

— Какво? — удиви се тя. — Как?

— Знаеш.

Пас беше с горещ и изменчив нрав, но Таня никога не го беше виждала толкова гневен и се радваше, че не се е качил в жилището й. Недоумяваше обаче каква е причината за избухването му.

— Не съм разкривала тайни и не съм спала с друг мъж. Значи съм сигурна, че не съм те предала.

— Тогава защо демонтират ракетните установки?

— Така ли? — ако беше вярно, това означаваше край на кризата. — Сигурен ли си?

— Не се преструвай, че не знаеш.

— За нищо не се преструвам. Но ако е истина, значи сме спасени — с крайчеца на окото си Таня зърна как съседите отварят прозорците и вратите, за да наблюдават кавгата с неприкрито любопитство. — Защо се сърдиш?

— Защото Хрушчов сключи сделка с янките и дори не я обсъди с Кастро!

Съседите издадоха разни неодобрителни звуци.

— Естествено, че не знаех това — раздразнено отвърна Таня. — Да не би да си въобразяваш, че Хрушчов обсъжда такива неща с мен?

— Защото те прати тук.

— Не лично.

— Той говори с брат ти.

— Наистина ли вярваш, че съм някакъв специален емисар на Хрушчов?

— А защо според теб те следвах навсякъде с месеци?

— Представях си, че го правиш, защото ме харесваш — отговори Таня с по-тих глас.

Жените, които подслушваха, загукаха съчувствено.

— Вече не си желана тук — кресна Пас. — Събирай си куфарите. Трябва да напуснеш Куба незабавно. Днес!

С тези думи той скочи обратно в колата и подкара с рев.

— Приятно ми беше, че се запознахме — каза Таня.

Тази вечер Димка и Нина празнуваха в едно заведение недалеч от нейното жилище.

Димка беше решил да не се замисля за обезпокоителния разговор с Наталия. Той не променяше нищо. Пропъди я от мислите си. Имаха кратка авантюра и тя свърши. Той обичаше Нина и тя щеше да бъде негова съпруга.

Димка купи две шишета слаба руска бира и седна до нея на пейката.

— Ние ще се оженим — нежно рече той. — Искам да имаш прекрасна рокля.

— Аз не искам много шумотевица.

— Нито пък аз, но това може да се окаже проблем — свъси се Димка. — Аз съм първият от моето поколение, който ще се жени. Майка ми, баба ми и дядо ми ще искат голямо тържество. А твоето семейство? — Знаеше, че баща й е загинал във войната, но майка й още беше жива. Нина имаше и брат, по-млад от нея с две години.

— Надявам се мама да е достатъчно добре и да дойде.

Майката на Нина живееше в Перм, на около хиляда и четиристотин километра източно от Москва. Ала нещо подсказваше на Димка, че тя всъщност не държи майка й да дойде.

— А брат ти?

— Ще помоли за отпуска, но не знам дали ще му дадат — братът на Нина служеше в Червената армия. — Нямам представа къде се намира. Доколкото знам, може и в Куба да е.

— Ще разбера — отговори Димка. — Вуйчо Володя може да се обади тук-там.

— Не си прави чак толкова труд.

— Искам. Това може би ще е единствената ми сватба.

— Какво искаш да кажеш? — сопна се Нина.

— Нищо — Димка искаше да се пошегува и съжаляваше, че я е раздразнил. — Забрави, че го казах.

— Мислиш, че и с тебе ще се разведа, както се разведох с първия си съпруг ли?

— Казах тъкмо обратното, нали? Какво ти става? — той се усмихна насила. — Днес трябва да сме щастливи. Ще се оженим, ще имаме бебе. А и Хрушчов спаси света.

— Не разбираш. Аз не съм девойка.

— Досетих се за това.

— Ще се държиш ли сериозно?

— Добре.

— Нормално е на сватбата двама млади да си обещаят, че ще се обичат вечно. Не можеш два пъти да кажеш такова нещо. Не разбираш ли, че се срамувам отново да правя това, понеже вече веднъж се провалих?

— О! Да, сега, като ми го обясни, разбирам — отношението на Нина беше малко старомодно — толкова хора вече се развеждаха — но може би тя беше такава, защото беше от провинциален град. — Значи искаш празненство, което е подходящо за втори брак: без екстравагантни обещания, без шеги с младоженците, зряло разбиране, че животът невинаги върви по план.

— Точно така.

— Е, любов моя, щом това искаш, ще се погрижа да е така.

— Наистина ли?

— Какво те кара да мислиш, че не бих го сторил?

— Не знам. Понякога забравям какъв добър човек си.

Тази сутрин, на последния ЕксКом за кризата Джордж чу как Бънди изнамери нов начин за описване на противостоящите страни сред съветниците на американския президент.