Кен Фоллетт - Прагът на вечността

Наталия пребледня и зина от изумление.

Димка имаше нужда да каже още нещо.

— Вчера казахме на семейството ми. На рождения ден на дядо ми. „Спри да дрънкаш“, каза си той. „Млъквай“.

— Той е на седемдесет и четири.

Когато Наталия заговори, думите й го потресоха.

— Ами аз?

Димка не разбираше какво иска да каже.

— Ти ли?

Гласът на Наталия се сниши до шепот.

— Прекарахме една нощ заедно.

— Никога няма да я забравя — Димка се смая. — Но след това ми каза единствено, че си омъжена.

— Страх ме беше.

— От какво?

На лицето й беше изписано искрено страдание. Широката й уста беше изкривена в болезнена гримаса.

— Не се жени, моля те!

— Защо не?

— Защото не искам.

Димка съвсем се сащиса.

— Защо не ми каза?

— Не знаех какво да правя.

— Сега обаче е късно.

— Наистина ли? — Наталия го погледна умоляващо. — Можеш да развалиш годежа… ако искаш.

— Нина очаква дете.

Наталия шумно пое въздух.

— Трябваше да кажеш нещо… преди…

— И ако бях казала?

Той поклати глава.

— Няма смисъл да го обсъждаме.

— Няма. Разбирам.

— Добре — заключи Димка. — Поне избегнахме ядрената война.

— Да — отговори Наталия. — Живи сме. И това е нещо.

Миризмата на кафе събуди Мария. Тя отвори очи. Президентът Кенеди седеше в леглото до нея, подпрян на няколко възглавници, пиеше кафе и четеше неделното издание на Ню Йорк Таймс. Облечен беше в светлосиня нощница, както и тя.

— О! — възкликна Мария.

Той се усмихна.

— Звучиш изненадана.

— Така е. Изненадана съм, че съм жива. Мислех, че ще загинем през нощта.

— Не и този път.

Беше легнала да спи с някаква половинчата надежда това да се случи. Ужасяваше се от края на тяхната любов. Знаеше, че връзката им няма бъдеще. За него да напусне съпругата си щеше да означава край на политическата кариера; да го направи заради една чернокожа жена беше немислимо. Пък и той не искаше да напуска Джаки — обичаше я и обичаше децата им. Той беше щастливо женен. Мария беше негова любовница и той щеше да скъса с нея, когато му омръзне. Понякога тя имаше чувството, че предпочита да умре, преди да дойде време за това — особено ако смъртта дойде докато са заедно в леглото, с един миг на ядрена разруха, който да свърши, преди да разберат какво става.

Мария не каза нищо такова: нейната роля беше да го радва, а не да го натъжава. Седна по-изправена, целуна го по ухото, надзърна през рамото му във вестника, взе чашата от ръката му и отпи от неговото кафе. Въпреки всичко беше щастлива, че още е жива.

Той никога не спомена аборта. Беше почти все едно го е забравил. Мария никога не го беше споменавала пред него. Беше се обадила на Дейв Пауърс и му беше казала, че е бременна; Дейв й даде някакъв телефонен номер и каза, че ще има грижата да плати на лекаря. Единственият случай, когато президентът спомена това, беше когато й се обади след процедурата. Имаше си по-големи грижи.

Мария мислеше сама да повдигне въпроса, но бързо реши да не го прави. Също като Дейв, тя искаше да предпазва президента от грижи, а не да го обременява допълнително. Сигурна беше, че това е правилното решение, макар да не можеше да не съжалява, че няма как да разговаря с него за нещо толкова важно.

Боеше се, че след процедурата сексът може да е болезнен. Но снощи, когато Дейв я помоли да иде в резиденцията, на нея толкова не й се искаше да отклонява поканата, че пое риска. Всичко беше наред — всъщност беше чудесно.

— По-добре да се размърдам — каза президентът. — Тази сутрин съм на църква.

Тъкмо щеше да стане, когато телефонът звънна. Той вдигна.

— Добро утро, Мак.

Мария предположи, че говори с Макджордж Бънди, съветника по националната сигурност. Скочи от леглото и отиде в банята.

Кенеди често приемаше обаждания сутрин в леглото. Мария прецени, че хората, които му звънят, или не знаят, или не се интересуват, че той може да има компания. Тя спестяваше на президента неудобството, като изчезваше по време на тези разговори, за всеки случай — ако се окажеха свръхсекретни.

Подаде се иззад вратата тъкмо навреме да го види как затваря телефона.

— Прекрасни новини! — обяви той. — „Радио Москва“ съобщава, че Хрушчов демонтира кубинските ракети и ги връща в Съветския съюз.

Мария трябваше да се удържи да не извика от радост. Всичко свърши!

— Чувствам се като нов човек — каза президентът.

Мария го прегърна и го целуна.

— Ти спаси света, Джони.

Той се позамисли. След минута каза: