Кен Фоллетт - Прагът на вечността

Членовете на президиума вече се събираха, когато в стаята влезе Наталия Смотрова. Димка първо забеляза, че къдравите й коси изглеждат по-дълги и по-привлекателни, и второ — че Наталия е уплашена. Димка беше опитвал да открадне няколко минути с нея, за да й съобщи за годежа. Чувстваше, че не може да сподели новината с никого в Кремъл, докато не каже на Наталия. Но отново моментът не беше подходящ. Трябваше да я види насаме.

Тя дойде право при него и каза:

— Онези малоумници са свалили американски самолет.

— О, не!

Тя кимна.

— Шпионски Ю-2. Пилотът е мъртъв.

— По дяволите. Кой го е направил — ние или кубинците?

— Никой не иска да каже, значи най-вероятно сме ние.

— Но такава заповед не е била издавана!

— Именно.

От това се страхуваха и двамата: че някой ще започне стрелба, без да е упълномощен.

Членовете на Президиума вече заемаха местата си, а сътрудниците им, както винаги, бяха зад тях.

— Отивам да му съобщя — каза Димка, но докато говореше, Хрушчов влезе. Димка се завтече към него и прошепна новината в ухото му, докато той сядаше. Хрушчов не отговори, но изглеждаше мрачен.

Откри срещата с предварително подготвена реч.

— Имаше време, когато напредвахме, както през октомври седемнадесета. Но през март осемнадесета трябваше да отстъпим и да подпишем Брест-Литовския договор с немците — поде той. — Сега сме изправени пред опасността от война и ядрена катастрофа, а резултатът навярно ще е унищожението на човешкия род. За да спасим света, ние трябва да отстъпим.

„Думите му звучат като начало на довод в полза на компромис“, помисли Димка.

Но Хрушчов бързо мина към военни въпроси. Какво трябва да направи Съветският съюз, ако американците нападнат Куба днес, каквито са очакванията на самите кубинци? На генерал Плиев трябва да бъде наредено да защитава съветските войски в Куба. Но той трябва да поиска разрешение, преди да ползва ядрени оръжия.

Докато Президиумът обсъждаше тази вероятност, Димка беше повикан навън от секретарката си Вера Плетнер. Имаше телефонно обаждане за него.

Наталия го последва.

Външното министерство разполагаше с новини, които незабавно трябваше да бъдат предадени на Хрушчов — да, по време на заседанието. Току-що беше получена телеграма от съветския посланик във Вашингтон. Боби Кенеди му беше казал, че ракетите в Турция ще бъдат премахнати до четири или пет месеца, но това трябваше да остане в пълна тайна.

— Добра новина! — възкликна доволно Димка. — Ще му кажа веднага.

— Още нещо — каза чиновникът от Външното министерство. — Боби Кенеди непрестанно подчертавал нуждата от бързина. Явно американският президент е под силен натиск от Пентагона да нападне Куба.

— Тъкмо както си мислехме.

— Боби все казвал, че има много малко време. Те трябва да получат отговора днес.

— Ще му предам.

Димка затвори. Наталия стоеше до него и го гледаше очаквателно. Имаше нюх за новините.

— Боби Кенеди предложил да махнат ракетите от Турция — каза Димка.

Наталия се усмихна широко.

— Свърши се! Победихме!

После го целуна по устните.

Димка се върна много развълнуван в залата. Говореше министърът на отбраната Малиновски. Димка приближи до Хрушчов и заговори тихо.

— Телеграма от Добринин — получил е ново предложение от Боби Кенеди.

— Кажете на всички — отвърна Хрушчов и прекъсна министъра.

Димка повтори каквото беше научил.

Членовете на Президиума рядко се усмихваха, но сега Димка видя широки усмивки около масата. Кенеди им беше дал всичко, което бяха поискали! Това беше победа за Съветския съюз и лично за Хрушчов.

— Трябва да приемем възможно най-бързо — каза Хрушчов. — Доведете стенограф. Незабавно ще продиктувам нашето писмо, в което изразяваме съгласие, и то трябва да бъде излъчено по „Радио Москва“.

— Кога да наредя на Плиев да започне да демонтира ракетните установки? — попита Малиновски.

Хрушчов го изгледа, все едно е малоумен.

— Веднага.

След Президиума Димка най-сетне видя Наталия насаме. Тя седеше във вестибюла и преглеждаше бележките си от заседанието.

— Трябва да ти кажа нещо — подхвана Димка. По някаква причина имаше неприятно чувство в стомаха, макар да нямаше от какво да се притеснява.

— Давай — тя отгърна нова страница в бележника.

Димка замълча, понеже виждаше, че не разполага с цялото й внимание. Наталия остави бележника и се усмихна.

Сега или никога.

— Ние с Нина се сгодихме и ще се женим.