Томас Пинчон - Обявяването на лот № 49

Все пак някога той поне бе вярвал в автомобилите. Може би дори прекалено много. Как да не вярва, когато седем дни в седмицата пред очите му се точеше неспирното шествие на още по-изпаднали от него хора, негри, мексиканци, бели несретници. Те докарваха възможно най-окаяните таратайки — моторизирани метални олицетворения на самите тях, на семействата им и на онова, което сигурно е представлявал целият им живот, тъй беззащитни пред всеки, пред погледа на един непознат като него — шасито разкривено, подът ръждясал, калникът пребоядисан в оттенък, различаващ се от първоначалния едва забележимо, но все пак достатъчно, за да се отрази това на цената, а и на Мучо, който в подобни случаи почти изпадаше в депресия. Вътре отчайващо миришеше на деца, на евтино пиене от супермаркет, на две, а може би и три поколения пушачи или само на прах. Докато метяха колите, Мучо биваше принуден да гледа остатъците от техния живот и му бе невъзможно да определи кое е било изхвърлено (след като, предполагаше той, всяко нещо е било придобивано толкова трудно, че от страх трябва да бъде задържано колкото е възможно по-дълго и съхранявано) и кое просто (и може би с трагични последствия) загубено: захванати с кламер купони обещаващи търговски отстъпки от пет или десет цента, розови рекламни листовки, фасове, гребени с изронени зъби, обяви за набиране на работна ръка, откъснати от телефонния указател жълти страници с номера на фирми, парцали от старо бельо или рокли, които вече представляваха експонати от една отминала епоха (за бърсане на запотеното от дъха предно стъкло, та да гледаш по-ясно — филм, жена или автомобил, които са ти харесали, или полицай, който може да те спре просто така, за проверка). И всичко това поръсено и оцветено еднакво, като салата от безизходност и отчаяние, от сивия сос на пепелта, наслоените отработени автомобилни газове, прахта, телесните отпадъци. Прилошаваше му от тези неща, но по неволя бе принуден да ги гледа. Ако работеше в истинско тържище за стари коли, вероятно би могъл да издържи и да направи кариера: в края на краищата ожесточението, предизвикало всяка катастрофа, не се повтаряше толкова често и бе достатъчно отдалечено от него, за да го приема той за нещо чудотворно, защото свръхестествена е всяка друга смърт — освен нашата, когато удари часът й. Но при безкрайните, продължаващи с месеци наред разменни ритуали, взаимоотношенията никога не стигаха до насилие и/или кръв и, тъй да се каже, бяха прекалено благопристойни, та впечатлителният Мучо да ги изтърпява по-дълго. Въпреки че постоянното излагане на въздействието на неизменната сива болест бе успяло донякъде да го имунизира, той все пак изобщо не можеше да свикне с начина, по който собствениците, тези човешки сенки, прииждаха непрекъснато ден подир ден, само за да заменят една своя неизправна и очукана модификация за друга, също тъй безперспективна, движеща се проекция на нечий чужд живот. Сякаш беше нещо напълно естествено. За Мучо това бе ужасяващо. Безконечно преповтарящо се кръвосмешение.

Едипа не разбираше защо дори сега това продължаваше да го разстройва. Когато се ожениха, той вече от две години работеше в местната радиостанция АБЕ и тържището за стари коли край бучащата сива магистрала бе останало далеч в миналото, както Втората световна или Корейската война за по-възрастните съпрузи. Може би, Господ да й прости тази мисъл, щеше да е по-добре, ако Мучо бе ходил на война — японци по дърветата, шваби в танкове „Тигър“, корейци с тръби в нощта, — и сигурно щеше да ги забрави по-бързо, отколкото онова нещо, свързано с тържището за стари коли, което тъй угнетително продължаваше да го измъчва вече пет години. Пет години! Успокояваш ги, когато се събудят плувнали в пот или плачат на езика на лошите сънища, да, прегръщаш ги, те притихват и кошмарите им все някога ги напускат: Едипа го знаеше. Но кога Мучо щеше да го забрави? Тя подозираше, че диджейското място (получено с ходатайството на приятеля му, директор по рекламата на радиостанцията АБЕ, който всяка седмица посещаваше автоморгата, защото собствениците й често правеха поръчки за радиореклами), му даваше възможност да постави класацията на най-популярните двеста шлагера, а дори и изстрелваните с фантастична скоропоговорка информационни емисии — цялата тази измамна мечта на юношеските желания — в ролята на буфер между него и старите коли.

Прекалено много бе вярвал Мучо в автоморгата и никак в радиостанцията. И все пак, ако го видеше човек как планира в сумрака на хола като голямогабаритна птица по възходящо течение, устремен към запотения и пълен с коктейл шейкър, усмихвайки се от центъра на обхваналия го плътен вихър, би помислил, че всичко е спокойно до скука, прекрасно, безметежно. Докато той не отвори уста.