Томас Пинчон - Обявяването на лот № 49

Точно така и беше. Нейният оргазъм и този на Мецгър съвпаднаха с угасването на всички светлини в мотела, включително и на телевизионния екран. Настъпи пълна, непрогледна като в гроб тъмнина. Преживяването бе доста любопитно. Параноиците бяха гръмнали бушоните. Когато лампите светнаха отново, двамата лежаха прегърнати на пода, обсипан от край до край с разхвърляни дрехи и локвички разлято уиски, а телевизионният екран показваше бащата, санбернара и Малкия Игор, затворени в бързо потъмняващата подводничка „Джъстийн“, където нивото на водата неумолимо се покачваше. Кучето се удави първо, сред голям облак мехурчета. Камерата показа в едър план разплакания Малък Игор, поставил ръка на таблото за управление. После нещо причини късо съединение и заземеният Малък Игор намери смъртта си от електрически ток сред диви писъци и ужасни конвулсии. Благодарение на типичното холивудско изопачаване на действителността, на бащата бе спестена смъртта от електрически удар, за да може да отправи към Малкия Игор и кучето прощална реч, изобилстваща с извинения, задето ги е забъркал в тази история, и съжаление, че няма да има среща между тях на небето: „За последен път ти видя твоя обичен баща. О, синчето ми, ти ще намериш своето спасение, но аз ще отида в преизподнята!“ Накрая страдалческите му очи изпълниха целия екран, шумът от нахлуващата вода стана оглушителен, а особената, типична за трийсетте години филмова музика с доминиращ плътен тон на саксофонната секция се усили и в кадъра излезе надписът КРАЙ.

Едипа скочи на крака, изтича в отсрещния край на стаята, завъртя се и отправи гневен поглед към Мецгър.

— Убягна им спасението — изкрещя тя. — Аз спечелих, копеле такова!

— Спечели мен — усмихна се Мецгър.

— Какво ти каза Инвърарити за мен? — попита най-после Едипа.

— Че няма да бъдеш лесна.

Тя заплака.

— Ела тук — подкани я Мецгър. — Хайде!

— Добре — каза Едипа след малко.

И отиде при него.

Скоро започнаха да се случват странни неща. Ако зад откриването на онова, което тя щеше да нарича „Системата Тристеро“ или често (като някое тайно название) само „Тристеро“, стоеше целта да бъде прекратено заточението й в нейната кула, в такъв случай отправната точка логически трябваше да бъде търсена в изневярата с Мецгър. Логически! По-късно може би най-много щеше да я тревожи именно това логично заключение. Сякаш (както бе предположила още първата минута в Сан Нарцисо) навсякъде около нея излизаше на бял свят някакво откровение.

Преобладаващата част от въпросното откровение щеше да се проявява чрез оставената от Пиърс филателна колекция, която често заместваше Едипа в живота му — хиляди ярки разноцветни прозорчета към безкрайните предели на времето и пространството: гъмжащи от антилопи и газели савани, плуващи на запад към неизвестността галеони, портрети на Хитлер, залези, ливански кедри, алегорични никога несъществували лица. Той можеше да разглежда марки часове наред, напълно забравил за нея. Едипа изобщо не бе усетила притегателната им сила. Мисълта, че всичко това сега трябва да бъде описано и оценено, я хвърляше в отчаяние. Изобщо не бе възникнал дори и зачатък на подозрение, че марките могат да й подскажат нещо. И все пак, ако нямаше такава настройка, ако сетивата й не бяха тъй изострени — първо от собственото й необичайно прелъстяване, а после от другите, почти случайни неща — какво в края на краищата биха могли да й подскажат безмълвните пощенски марки, нейните бивши съперници, измамени, както и Едипа, от смъртта, обречени да бъдат разделени на серии и пръснати между множество нови собственици?

Това изостряне на възприятията започна да става още по-осезаемо след писмото на Мучо или от вечерта, когато двамата с Мецгър попаднаха в странния бар „Простор“. Едипа не помнеше кое бе първо в хронологията на събитията. Писмото само̀ по себе си не казваше много. То бе пристигнало в отговор на една от добросъвестно изпращаните от нея два пъти седмично, общо взето доста несвързани бележки, в които Едипа не споделяше нищо за случката с Мецгър, защото бе сигурна, че Мучо и без това ще се досети. После ще отиде на поредната дискотека, организирана от неговата радиостанция в някой училищен физкултурен салон, отново ще се зазяпа над блестящия под и там, в една от зоните за наказателен удар на баскетболното игрище, някоя, да речем Шарън, Линда или Мишел, седемнайсетгодишна сладуранка, ще демонстрира стрелба към коша със „задна кука“, малко сковано, разбира се, в сравнение с момчетата, макар токовете да я правят с два-три сантиметра по-висока от тях, и накрая по неизбежност теменужените й очи ще срещнат Мучовите, ще отвърнат на погледа му и всичко ще бъде от гот по-гот, както става, когато осъзнаеш, че не можеш да избиеш от своята хрисима глава мисълта за секс с непълнолетно момиче. Номерът й бе добре познат, защото вече бе имало няколко подобни забежки, обаче Едипа все пак проявяваше най-доброжелателно безпристрастие по отношение на изневерите му, като бе споменала за този негов навик само веднъж, пак в три през нощта, задавайки му — недотам неочаквано — въпроса дали не го е страх от наказателния кодекс. „Страх ме е, разбира се“, бе отвърнал след кратък размисъл Мучо и това бе всичко, но у нея остана впечатлението, че в отговора му бе прозвучало нещо средно между раздразнение и огорчение. Интересно дали този страх не оказваше влияние на представянето му в леглото. Припомняйки времето, когато бе седемнайсетгодишна и готова всеки момент да се смее на каквото и да е, Едипа бе усетила да я завладява, да я наречем нежност (чиято причина тя изобщо нямаше да опитва да проумее, за да не затъне в нея), която я караше да се въздържа от допълнителни въпроси. Както при всички техни неуспешни опити за общуване и в този случай подбудата беше също благородна.