Скандинавска митология

Гюлви бил вече уморен от видяното и пътя, когато влезли в зала, поне три пъти по-огромна от предишните. В средата й имало три трона, на които седели трима души с величава осанка.

— Това са тримата ни крале — казал човекът с ножовете. — Този, който седи на най-ниския трон, се нарича Хар, на средния — Явнахар, а на най-високия — Триди.

Хар със знак заповядал на Гюлви да се приближи и го заразпитвал кой е и за какво е дошъл. С треперещ глас кралят на Швеция повторил, че е беден странник с име Ганглери и че е объркал пътя.

— Не се страхувай от нас, чужденецо — произнесъл миролюбиво Хар, забелязал неговото смущение. — Влез смело в която и зала поискаш, седни на която и да е маса — яж, пий каквото душата ти желае, а след това легни да спиш. Утре ще те изпроводят и ще ти покажат накъде да вървиш, за да стигнеш твоята страна.

Ласкавите думи на Хар ободрили мнимия Ганглери. Той набрал смелост и рекъл:

— Дълъг път изминах, няколко дни нито съм ял, нито съм пил, ала нещо по-силно от глада, умората и силната жажда мен ме мъчи — любопитството. Позволи ми да задам няколко въпроса за начало?

— Питай, чужденецо — отвърнал благосклонно Хар. — И нека жив да не стана от мястото си, ако поне един от въпросите ти остане без отговор.

Клетвата успокоила Гюлви и той заразпитвал. Часовете един след друг минавали, слънцето се приготвило да залезе, а той задавал и задавал въпросите си. И на всеки получавал отговор.

Така той чул как бил създаден светът, как се появили великаните — хримтурси, боговете и хората. Как по небето се движат Луната и Слънцето. Чул за славните подвизи на асите и за жестоката борба, която те открай време водели с великаните. Чул за странните деца на бога Локи, за вълка Фенрир и за предсказанието на пророчицата Вьолва. И накрая чул за последните дни на света, за здрача на боговете…

Въпросите му свършили и внезапно силна гръмотевица раздрала небето. Гюлви се оказал пак сам в същото поле. Тогава се досетил, че кралете, с които разговарял, били боговете. Решил да се върне вкъщи и да разкаже на хората всичко, което узнал по време на пътешествието си. Разказът му се предавал от баща на син, от дядо на внуци и така достигнал до наше време.

А ето какво узнал Гюлви…

Невесело живеели първите хора. Вечна нощ се разпростирала по света и само бледата светлина на звездите разсейвала тъмнината. Слънце и Луна още нямало, а без тях, знае се, в полетата не зеленеели посевите, в градините не цъфтели дърветата. Тогава Один и братята му доставили от Муспелхейм огъня и от него направили Луната и Слънцето, най-красивите и добри неща, които можело да бъдат създадени.

Боговете били много доволни от плодовете на своя труд, но никак не успявали да измислят как да се движат Луната и Слънцето по небето.

По това време на Земята живеел човек на име Мундилфари, който имал дъщеря и син, необикновено красиви. Той се гордеел много с тях и, като чул за творенията на боговете, нарекъл дъщеря си Сол, което означава Слънце, а сина си Мани — което пък означава Луна.

„Нека всички да знаят, че и самите богове не могат да създадат нищо по-прекрасно от моите деца“ — във високомерието си мислел той. Но скоро това му се сторило малко. Разбрал, че в едно от селищата, недалеч от неговото, живеел юноша, който бил толкова красив, че лицето му сияело като най-ярката звезда. Наричали го Глен, което означавало блясък. Мундилфари решил да омъжи за него своята дъщеря, за да бъдат децата им още по-красиви от родителите си и хората от цялата Земя да им се покланят.

Замисълът на горделивеца станал известен на боговете и същия ден, когато щяла да стане сватбата, пред младоженците се появил Один.

— Много си горд, Мундилфари — казал той. — Толкова горд, че искаш да се сравняваш с боговете. Ти желаеш хората да се кланят не на нас, а на твоите деца и да им служат. Затова ние решихме да те накажем. От сега нататък Сол и Мани сами ще служат на хората, като возят по небето Луната и Слънцето, чиито имена те носят. Нека тогава всички видят може ли тяхната красота да затъмни красотата на тези, които са създадени от боговете.

Поразеният от мъка и ужас Мундилфари не могъл да пророни и дума в своя защита. Один взел Сол и Мани и се надигнал с тях на небето. Там сложил Сол в запретната с двойка бели коне колесница, на предната седалка на която, било скрепено Слънцето. Заповядал всеки ден да я кара по небосвода и само през нощта да я спира. За да не би Слънцето да обгори девойката, той я предпазил с кръгъл щит. А да не е горещо на конете, окачил им на гърдите ковашки мехове, от които през цялото време духа хладен вятър.