Два часа. Думите му се повтарят като при играта „Развален телефон“, сякаш чудото е твърде невероятно, за да се изрече на висок глас. След два часа ще имаме вода!
— Quelle heure est-il ? [43] Колко е часът? (фр.) — Б. пр.
— пита Ванеса, стремейки се, както винаги, да бъде точна. Кларис вдига рамене. Тя е загубила часовника си някъде между късането на диви цветя и подбирането на клонки за аранжиране на букетите си сред купищата клони зановец [44] Род храсти или полухрасти от семейство Бобови, чиито камшичести стъбла са покрити с многобройни, най-вече жълти цветчета. — Б. пр.
, които двете с Ванеса бяхме окастрили.
— Шест и половина.
— Значи, в осем и половина? Урааа!
Става осем и половина и отминава. Водата не идва. На всеки половин час един от нас има задължението да се изкатери на върха на хълма в гаснещата вечерна светлина, за да потвърди дали водата е започнала да идва. Всеки се връща полумъртъв и поклаща отрицателно глава. Pas encore. Още не. Пет часа по-късно, докато се приготвяме да лягаме, все още няма и следа от нея.
На следващата сутрин мосю Ди Луцио се връща. Придружен от Мишел, който досега е успял да опознае всеки обрасъл квадратен сантиметър от тази земя, той тръгва с ножици и коса да обхожда хълмовете и терасите в търсене на спукани тръби и течове. Не откриват нищо. Така че — en principe — няма причина водата да не идва до басейна.
Накрая, при повторно посещение в каменната къщичка, се установява, че електрическата помпа, която се е включила с едно натискане на бутона, е изгоряла. След толкова много години бездействие очевидно усилието е било твърде голямо за нея. Имаме нужда от нова помпа. След консултация по време на обяда с мосю Долфо научаваме, че новата помпа ще струва заедно с труда за монтирането ѝ приблизително 10 000 франка. Това е лоша новина. Десет хиляди франка е повече от парите, които са ни останали, а още не сме уредили сметката с мосю Паркинг. Благодарим на мосю Долфо и мосю Ди Луцио за тяхната помощ и им казваме, че ще се свържем отново с тях при следващото ни идване на крайбрежието. Като се ръкуват с нас, те дискретно се изнизват. Ясно личи тяхното разочарование.
Приятели пристигат с две коли от Англия, носейки със себе си малко покъщнина: две големи теракотени саксии, които бях купила в Крит и които ще изглеждат чудесно от двете страни на стъпалата на басейна, както и други разнородни подаръци, плюс най-важното — моята поща. Не успяваме да прикрием тревогата си от фиаското с водата. Приготвям салата за обяд и Мишел разказва продължаващата сага по време на аперитива, докато аз се скривам в спалнята ни, за да прегледам купчината писма. Повечето от тях са безполезни, няколко са от живеещи далече приятели, до които е достигнала мълвата за новия ми живот — „звучи божествено, скъпа!“ — и копнеят да дойдат да ме посетят, и едно е от моята агентка. Писмата от агентката ми обикновено съдържат едно от двете неща: препратено писмо от някой случаен почитател или чек. Това е тънко, така че надеждите ми са големи. Отварям го с треперещи пръсти, молейки се чекът да не е за някаква смешна сума — като 47-те лири, които получих неотдавна от Би Би Си за продажбата на програма на някаква затънтена кабелна телевизия насред Ботсуана. Писмото съдържа уведомление за чек, който е бил изплатен директно по сметката ми в Лондон за поредица от продажби и авторски права за повторно излъчване на „Всички същества — големи и малки“ [45] All Créatures Great and Small (1978-85) — сериал, в който се разказва за живота на персонала на ветеринарна клиника в Йоркшир през 40-те години на XX век. Сериалът е адаптация по романите на Джеймс Хариот. — Б. пр.
.
Той далеч надхвърля цената на водната помпа. В действителност чекът ще покрие и първата вноска за така необходимата пречиствателна система за басейна. Нашият ден — не, нашето лято е спасено.
Изтичвам лудешки на горната тераса, размахвайки уведомлението като знаме на победата. Приятелите и семейството ми, седнали около масата на по-долното ниво, ме аплодират и вдигат чаши, когато им съобщавам новината.
Мишел потегля с пълна скорост с колата, за да се обади по телефона на мосю Долфо, докато останалите слагаме масата за обяд и сменяме касетата на касетофона в басейна. Склонът се оглася от фънк мелодии. Нашият проблем с водата е към края си.
Ах, каква голяма част от градския живот приемаме за даденост! Тук простичките действия за поддържане на хигиената ни — да си измием зъбите, да насапунисаме безгрижно тялото си, да натъркаме обилно с шампоан косата си, докато заприлича на тюрбан от пяна — ни карат да ликуваме. Ванеса открива цепнатина в една от тръбите, от която водата блика като гейзер. Прескача я насам и натам, джапа в образувалата се кал, като вдига пръски и се мие, смее се и крещи. Нейните жизнерадостни викове пронизват горещия застинал въздух, като заглушават дори цикадите.
Читать дальше