Дж. Уорд: Ангелският дял

Лейн се стегна и използва всеки свой мускул, за да се превърне в тънко и силно стоманено острие. Вятърът, Господи, шумът от вятъра в ушите му беше като рева на торнадо, дрехите му не плющяха като знамена или той не усещаше нищо такова. Всъщност падането — странно, приличаше на почистване с пясъчна струя — сякаш го удряха вълни, състоящи се от дребни частици.

И времето бе спряло.

Струваше му се, че цяла вечност виси в ничията земя между солидната и твърда почва, на която бе стъпил преди, и водния гроб, който щеше да предяви права над него — точно както бе направил и с баща му.

— Обичам те!

Поне това искаше да каже. Но какво бе излязло от устата му, преди да се удари във водната повърхност? Нямаше представа.

Ударът бе нещо, което усети чак в бедрата и коленете си, краката му сякаш се забиха в тялото му После настъпи студът. Болката и студът го изпълниха целия.

Реката се сключи над гърдите и главата му така, както торбата обгръщаше трупа след дръпването на ципа, черният мрак го обгърна и не допускаше до него въздуха, светлината и звуците.

Приглушено. Всичко бе така приглушено.

„Плувай“ — помисли си той. „Плувай!“

Ръцете не му се подчиняваха, но с намаляването на инерцията на тялото, краката му се раздвижиха. И да, ръцете му също започнаха да загребват водата, която сега бе мека. Той отвори очи, а може би те не бяха затворени, и усети парене, сякаш в тях влизаше киселина.

Не дишаше. Макар инстинктът му да крещеше да се освободи от усещанията, като издиша въздуха, той пазеше така скъпоценния кислород.

Ритане. Загребване.

Бореше се.

За живота си.

За да може да се върне при жената, която не искаше да изостави нито първия път, нито сега.

За да успее да докаже, че е различен от баща си.

И за да може да отмени бъдещия банкрут, който, страхуваше се, бе гравиран върху надгробната плоча на семейството му.

Когато Лейн падна от моста, първата мисъл на Лизи беше да скочи след него. Беше така обзета от нея, че едва не прехвърли крака през перилата и не го последва.

Но се спря, защото по този начин нямаше да може да му помогне. По дяволите, вероятно щеше да падне върху него точно когато той изплува за въздух. Ако предположим, че той направи това… О, господи…

Затършува. Телефон. Телефонът й, имаше нужда…

Едва чу изскърцването на гумите. И единствената причина да вдигне поглед към онзи, който бе спрял, бе, защото телефонът изхвръкна от дланта й в тази посока.

— Той скочи ли? — извика мъжът. — Скочи ли?

— Падна… — улови телефона си, преди да е паднал на асфалта. — Падна!

— Брат ми е ченге…

— Девет-едно-едно…

Двамата набраха номера едновременно, Лизи се обърна, повдигна се на пръсти и надникна над перилата. Заради светлините, които я заобикаляха, и сълзите, които изпълваха очите й, не виждаше нищо долу. Сърцето й биеше силно и неравномерно, тя имаше смътното усещане, че усеща бодежи по ръцете и краката си. Горещо, тялото й бе горещо, като че ли бе юлско пладне и имаше чувството, че е обляна в пот.

Три иззвънявания. Защо никой не вдига?

Обърна се и погледът й срещна този на мъжа, който бе слязъл от колата. Тя изпита странното усещане, че ще помни този миг до края на живота си. Може би и той щеше да го помни.

— Ало! — извика тя. — На моста съм, на мост шейсет и четири! Мъж…

— Ало! — каза мъжът. — Да, имаме скочил…

— Той не скочи! Падна… какво? Кой се интересува от името ми! Изпратете някого, не, не на моста! Долу, край реката…

— … точно до новия мост. Знам, че сте дежурни… Вие сте под моста? Можете ли да доведете някого…

— … да го извади! Не, не знам дали е жив! — после, въпреки паниката, Лизи замълча. — Кой беше?

Дори в този критичен момент тя се поколеба да каже името. Всичко, което се отнася до семейство Брадфорд, щеше да е новина, и то не само в Шарлмонт, а в цялата страна и това скачане — падане, по дяволите, е нещо, което, бе сигурна в това, Лейн нямаше да иска да разгласи. Ако оживее…

По дяволите. Беше въпрос на живот и смърт.

— Името му е Лейн Брадфорд… той ми е приятел. Дойдох тук, защото…

Продължи да говори и се обърна с гръб към перилата. Но само след миг отново се надвеси над тях и се молеше да види главата му над водата. Господи, нищо не виждаше!

След като даде името и телефона си и каза каквото знаеше, Лизи затвори. Междувременно, мъжът също бе затворил и говореше на нея — казваше й, че брат му или братовчед му или проклетия Дядо Коледа идва насам. Лизи обаче не го слушаше. Знаеше само, че трябва да стигне до Лейн, че трябва да…