Дж. Уорд: Ангелският дял

В ума си, ясно като бял ден, чу майка си да казва с дълбокия си глас и провлачения си южняшки говор: „Господ не ни дава повече изпитания, отколкото можем да понесем“.

Вярата на мис Аврора със сигурност й бе помогнала да премине през повече изпитания, отколкото повечето смъртни биха понесли. Като афроамериканка, израснала в Юга през петдесетте години на двайсети век, тя се бе срещала с дискриминация и несправедливост, каквито той дори не можеше да си представи, а тя бе издържала, бе завършила кулинарно училище и ръководеше гурме кухнята в Ийстърли не просто като главен готвач французин, а дори по-добре. В същото време играеше ролята на майка за него, братята и сестра му, както никой друг се беше превърнала в душата на Ийстърли, в опора за толкова много от тях.

Тя бе фарът, единствената светлина на хоризонта за него, докато не срещна Лизи.

Лейн много искаше да има вярата на майка си. И о, господи, мис Аврора вярваше дори в него, вярваше, че той ще направи бизнеса отново печеливш, ще спаси семейството, ще бъде мъжът, който можеше да бъде. Че ще бъде мъжът, който баща му не беше и никога нямаше да бъде, независимо от капаните на богатството и успеха. Уилям Болдуин така и не бе успял да ги избегне.

Можеше просто да скочи. И всичко щеше да свърши.

Дали и баща му бе мислил така? След като лъжите и липсата на пари бяха разкрити, а смъртта на Розалинда бе предвестник на разкритието, дали Уилям не бе дошъл тук, защото само той знаеше докъде бе стигнал и колко надълбоко щеше да се наложи да се разровят. Дали бе разбрал, че играта е свършила, че не разполага с повече време и че въпреки съобразителността си няма да успее да се справи с проблема, създаден от самия него? Или пък бе решил да разиграе собствената си смърт и не бе успял? Дали всички пари, които бяха източени, не бяха в някоя сметка в офшорна банка, или пък в такава в Швейцария на негово или нечие друго име?

Толкова много въпроси и липсата на отговори. Към тях се прибавяше стресът, че трябва да поправи всичко, а това бе нещо, което можеше да го подлуди.

Лейн отново се концентрира във водите на реката. От тази височина едва ги виждаше. Всъщност… не виждаше нищо, освен чернота и само намек за блещукаща по повърхността светлина.

Осъзна, че песента на сирените със сигурност предлага изход на страхливеца — тя беше като гравитацията, която те дърпа към финал, който не можеш да контролираш. Един силен удар и това щеше да е краят на всичко — на смъртните случаи, на измамата, на дълга. Всичко щеше да бъде изтрито, те отново щяха да бъдат чисти и той нямаше повече да се тревожи дали всичко няма да стане публично достояние.

Дали баща му бе имал безсънни нощи? Съжаления? Дали, докато е стоял тук, е изпитвал колебания трябва ли да скочи и с това да сложи край на ужасната каша, която бе забъркал? Дали някога се е замислял за последиците от действията си, за това, че за по-малко от поколение, само за година или две, бе пропилял двестагодишно богатство?

Вятърът свиреше в ушите на Лейн, подобен на зова на сирените.

Едуард — по-големият му брат, преди така съвършен, нямаше да успее да изчисти името им. Джин — единствената му сестра, не можеше да мисли за нищо друго, освен за себе си. Максуел — другият му брат, бездействаше вече три години.

Майка му бе прикована към леглото и пристрастена към лекарствата.

И така всичко бе в ръцете на играча на покер и бивш женкар, който нямаше никакъв финансов, ръководен или какъвто и да е практически опит.

Всичко, което имаше, поне до този момент, бе любовта на добра жена.

Но в тази ужасна реалност… дори това нямаше да му помогне.

Не се предполагаше пикапите „Тойота“ да развиват скорост от седемдесет и пет мили в час. Особено когато бяха десетгодишни.

Поне шофьорът бе буден, макар че бе четири часът сутринта.

Лизи Кинг бе стиснала кормилото в смъртна хватка, кракът й настъпваше педала буквално до пода, докато пътуваше по магистралата.

Беше се събудила в леглото си във фермата сама. Някога това щеше да бъде нещо обикновено, но вече не, не и сега, когато Лейн се бе върнал в живота й. Богатият плейбой и градинарката на имението най-после се бяха събрали, любовта бе сближила двама души с много различно обществено положение, но връзката им бе по-здрава от тази, която свързваше молекулите на диаманта.

И тя щеше да застане до него, независимо какво криеше бъдещето за тях.

Все пак беше толкова по-лесно да се откажеш от необикновено голямо богатство, когато никога не си познавал такова, никога не си стремял към него и особено когато си надникнал зад завесата — към тъжната и самотна пустиня в далечния край на блясъка и престижа.