Дж. Уорд: Ангелският дял

Не, било е по-скоро първото.

Трябва да го е заболяло при удара с повърхността на водата. А после какво? Шокиран си е поел въздух и е погълнал мръсна вода? Задавил се е, имал е чувството, че се задушава? Или от удара е изпаднал в блажено безсъзнание? Или всичко е завършило с инфаркт, причинен от притока на адреналин, пареща болка в средата на гърдите, която е обхванала лявата му ръка и му е попречила да направи спасителното загребване с ръце? Бил ли е все още в съзнание, когато го е ударила баржата с въглища, когато онова витло го е разкъсало? Сигурно е бил мъртъв, когато се е спуснал по водите на водопада.

На Лейн му се искаше да е сигурен, че е страдал.

Да знае, че е имало болка — огромна, мъчителна болка, а също и страх, силен и всепоглъщащ. Това щеше да бъде неизмеримо облекчение, балсам за надигналите се емоции, които смъртта на баща му във водите на реката бе предизвикала и които заплашваха да го удавят, макар че стоеше на твърда земя.

— Ти открадна над шейсет и осем милиона долара — каза Лейн на безразличния вятър, на също толкова безразличните капки и на отегчената река долу. — А дългът на компанията е дори още по-голям. Какво, по дяволите, си направил с толкова пари? Къде са отишли?

Нямаше отговор, естествено. Щеше да е същото дори баща му да бе още жив и Лейн да бе изправен лице в лице с него.

— И съпругата ми — добави рязко. — Чукал си съпругата ми. Под покрива, който споделяш с майка ми — и Шантал е бременна. Не че бракът на Лейн с Шантал Блеър Стоуи бе нещо повече от документ, на който той бе сложил подписа си. Но поне си бе признал грешката и щеше да се погрижи за нея.

— Нищо чудно, че майка ни е пристрастена към лекарствата. Нищо чудно, че се крие. Трябва да е знаела за другите жени, трябва да знаела що за човек си ти, копеле!

Лейн затвори очи и видя труп — но не подпухналото и посиняло мъртво тяло на баща си върху онази маса в моргата, където бе отишъл, за да идентифицира останките. Не, видя жена да седи на стола в офиса си в семейното имение, разумните й и скромни пола и блуза с копчета по цялата предница бяха в перфектно състояние, кокът й — съвсем слабо разрошен, а на краката й — маратонки със зелени петна от трева, вместо обувките, които обикновено носеше.

На лицето й бе изписана ужасна гримаса. Като на жокера от филмите за Батман.

Заради отровното питие, което бе изпила.

Беше открил тялото два дни преди баща му да скочи от моста.

— Розалинда е мъртва заради теб, кучи сине. Работеше за теб в нашата къща от трийсет и пет години, а все едно, че я уби със собствените си ръце.

Тя бе причината Лейн да открие, че липсват пари. Бившата счетоводителка на семейството бе оставила нещо като послание — флашка с таблици Excel, които показваха тревожните тегления и прехвърляния към „WWB Холдингс“.

Каквото и да бе това.

Тя имаше шейсет и осем милиона причини да се отрови. И всичко, защото бащата на Лейн я бе принудил да прави неетични неща, докато чувството й за благоприличие я бе разкъсвало на две.

— Знам и какво си причинил на Едуард. Знам, че вината е твоя. Изпрати собствения си син в Южна Америка. Отвлякоха го заради теб, а ти отказа да платиш откупа, за да го убият. Радваше се, че си се отървал от съперник в бизнеса, докато се правеше на скърбящ баща. Или го направи, защото той също е подозирал, че крадеш?

Едуард бе оцелял, но сега не бе нещо повече от съсипано тяло и неравномерно сърцебиене, вече не бе очевидният наследник на бизнеса, на трона, на короната.

Уилям Болдуин бе причинил толкова много зло.

А Лейн знаеше само това. Какво ли още имаше?

Също толкова важно бе какво щеше да направи. Какво можеше да направи?

Чувстваше се така, сякаш се намираше на кормилото на огромен кораб, който е насочен към скалист бряг — точно преди рулят да се счупи.

С внезапен приток на сила той преметна крака през тежките стоманени перила и стъпи на петнайсетсантиметровата издатина в далечния край. Сърцето му биеше тежко, ръцете и краката му бяха безчувствени, устата му пресъхна и не можеше да преглъща, ръцете му стискаха здраво перилата на височината на бедрата му и той надничаше в бездната.

Какво ли щеше да е усещането за падане?

Можеше да скочи или просто да направи крачка напред… и да пада, пада, пада, докато узнае със сигурност какво бе преживял баща му. Дали щеше да свърши на същото място, под навеса за лодки? Дали неговото тяло също щеше да бъде разрязано от витлото на баржата с въглища и щеше да се белее сред мръсните води на Охайо?