Дж. Уорд: Ангелският дял

Господи, на какъв стрес бе подложен Лейн!

И така, когато се събуди, тя стана от леглото. Слезе по проскърцващите стъпала и обиколи целия първи етаж на малката си къщичка.

Погледна навън и откри, че колата я няма. Поршето, което той караше и бе паркирал до явора, не се виждаше никъде. Първо се запита защо си е тръгнал, без да й се обади, а после се разтревожи.

Бяха минали само няколко нощи, откакто баща му се самоуби, и само няколко дни, откакто откриха тялото му в далечния край на водопада. Оттогава Лейн сякаш бе някъде далеч, умът му бе винаги зает с липсващите пари, с документите за развода с алчната Шантал, със състоянието на домакинските сметки, с несигурната ситуация в „Брадфорд Бърбън Къмпани“, с ужасното физическо състояние на брат му Едуард, с болестта на мис Аврора.

Но не казваше и дума, за което и да е от тези неща. Безсънието бе единственият признак за стреса и това я плашеше. Лейн винаги правеше усилие да остане спокоен, когато беше покрай нея, задаваше й въпроси за работата й в градините на Ийстърли, разтриваше раменете й, приготвяше й вечеря, която обикновено не бе вкусна, но на кого му пукаше. След като изясниха нещата помежду си и се отдадоха напълно на връзката си, той почти се пренесе при нея във фермата — и колкото и да й бе приятно да го има около себе си, тя очакваше избухването му.

Може би щеше да й е по-лесно, ако той викаше и беснееше.

И сега тя се страхуваше, че моментът е настъпил — и някакво шесто чувство я караше да изпитва ужас, докато се питаше къде ли е отишъл. Ийстърли, семейното имение на семейство Брадфорд, бе първото място, за което се сети. Или може би беше отишъл в Старото място, където все още се произвеждаше и складираше бърбънът. Може би в баптистката църква на мис Аврора?

Да, Лизи се опита да се свърже с него по телефона. Но когато звънна, разбра, че е на нощното шкафче до леглото. Тя не изгуби и минута след това. Облече се. Грабна ключовете. И изтича до пикапа.

Нямаше движение по 1-64 в близост до моста, към който се насочи, за да прекоси реката, и тя изкачваше хълма с равномерна скорост. След това започна да се спуска от другата страна, покрай реката, в онази част, която принадлежеше на Индиана. Старият пикап дори набра още скорост и се разтресе така, че се тресяха дори кормилото и седалката, обаче щеше да продължи да се движи, защото тя се нуждаеше от него.

— Лейн… къде си?

Господи, колко пъти го бе питала как е и той бе отговарял: „Добре“. Всички онези възможности да поговорят, от които не се възползва. Всички погледи, които му бе хвърляла, когато не гледаше към нея, и всеки път бе търсила признаци за пропукване или напрежение. Но нямаше почти никаква следа от чувство след онзи миг, който бяха споделили в градината — онзи личен, свят миг, когато го потърси под цветовете на плодовите дръвчета и му каза, че е сгрешила по отношение на него, че не го е преценила правилно и че е готова да му помогне с единственото, което има — да му прехвърли собствеността върху фермата, която можеше да се продаде и с парите да се плати таксата на адвоката, който да спаси семейството му.

Лейн я взе в прегръдките си и й каза, че я обича. Отказа подаръка й и обясни, че ще поправи всичко сам, че някак си ще открие откраднатите пари, ще изплати огромния дълг, ще изправи отново компанията на крака и ще възстанови семейното богатство.

И тя му повярва.

И все още му вярваше.

А оттогава насам? Държеше се топло с нея, но бе затворен в себе си, присъстваше физически и в същото време умът му непрекъснато отсъстваше.

Лизи ни най-малко не го обвиняваше.

Обаче всичко това бе странно ужасяващо.

В далечината, от другата страна на реката, деловият район на Шарлмонт проблясваше — фалшива земна галактика, прекрасна лъжа, а мостът, който съединяваше двата бряга, още беше осветен в пролетно зелени и яркорозови светлини за дербито, морска дъга към обетованата земя. Добрата новина бе, че нямаше движение, така че веднага щом стигна от другата страна, Лизи успя да слезе от магистралата и да потегли право към Ийстърли. Щеше да види дали колата му е паркирана пред имението.

Не знаеше какво ще прави после.

Новопостроеният мост имаше по три платна в посока, а в средата имаше широк и висок бордюр, който осигуряваше безопасност на движението. В средата имаше и редица от бели светлини и всичко блестеше не само заради осветлението, но и защото не бе изложено на природните стихии. Строежът бе завършен едва през март и първите коли се качиха на моста и прекосиха реката през април, като така намалиха задръстванията в пиковия час…