Дж. Уорд - Ангелският дял

Вниманието й се концентрира върху стария й и очукан пикап.

После погледна към мощното порше на Лейн.

Беше зад кормилото му само след част от секундата. За щастие, той беше оставил ключа на таблото и двигателят заработи веднага, щом конете оживяха. Да натисне педала на газта до пода, бе твърде различно от същото действие в нейния пикап, гумите изскърцаха, когато спортната кола потегли стремително в насрещното.

Чудесно. Нека ченгетата я арестуват. Поне щеше да ги заведе долу до водата.

Светлината на насрещни фарове я ослепи и я принуди да дръпне поршето вдясно, а клаксонът на другото превозно средство бе като ужаса в главата й, отвличане на вниманието, което можеше да стане причина да изхвръкне от платното, ако не беше толкова концентрирана да стигне до Лейн.

Лизи навлезе в отбивката със сто и трийсет километра в час и като по чудо насреща й нямаше нито едно превозно средство, което да се качва на магистралата. Когато стигна до края на отбивката, зави отново в забранена посока и наруши още повече правила за движение по пътя, след като излезе от платното, мина през тревата и излезе на двупосочния път, който се виеше покрай реката.

Сега шофираше почти със сто и седемдесет километра в час.

А после натисна рязко спирачките.

На брега се намираше едно от любимите й заведения за сладолед в региона. То се помещаваше във викторианска къща с доста богато минало и освен че там се продаваше сладолед, даваха се и велосипеди под наем… както и лодки.

По-скоро остави, отколкото паркира поршето на ивицата трева, наклонено на една страна като шапката на някой пияница. Остави фаровете включени и насочени към водата, прескочи оградата и се втурна към дока. Там намери най-различни лодки, но на нито една не бяха оставени ключовете, разбира се, само че имаше и една малка плоскодънна лодка с извън бордови двигател, която, какво щастие, не бе завързана за пристана.

Лизи скочи в нея и й бяха необходими две силни дръпвания, за да запали двигателя. После прибра въжетата и навлезе навътре в реката, лодката се люлееше силно, а пръските обсипваха лицето й. Благодарение на светлината от фаровете, виждаше малко, но не достатъчно, а последното, което искаше, беше да го прегази.

Бе влязла само стотина метра навътре — разстояние, което й се струваше голямо, колкото океан, когато видя истинско чудо на хоризонта.

Чудо.

Да, беше чудо.

Река Охайо бе много по-студена, отколкото Лейн можеше да си представи. А брегът бе далеч, сякаш плуваше в Ламанша. Тялото му бе по-тежко, а за краката му като че ли бяха завързани блокчета цимент. И дробовете му не работеха както трябва.

Течението бързо го отнасяше, което бе добра новина, ако искаше да стигне до водопада като баща си. Какъвто си му бе късметът, то го дърпаше и към средата на реката — далеч от брега, и трябваше да се бори с него, ако искаше да стигне до…

Силна светлина го освети откъм гърба и той за миг си помисли, че вярата на майка му се е оказала истина и нейният Иисус идва, за да го отведе до рая.

— Виждам го! Виждам го!

Добре де, гласовете бяха прекалено обикновени, за да принадлежат на библейска личност — а и южняшкият акцент показваше, че говори по-скоро смъртен, отколкото Бог.

Лейн изплю събралата се в устата му вода и легна по гръб. Светлината го заслепяваше и постави едната си ръка върху очите.

— Жив е!

Лодката, която спря до него, бе девет метра дълга и имаше каюта, двигателите бяха спрени, а кърмата — обърната към него. Издърпаха го на борда с помощта на кука, като сам се постара да избегне витлата и да се преметне през перилата. Отпусна се по гръб и погледна нощното небе. Не виждаше звездите. Светлините на града бяха прекалено силни.

В полезрението му се появи мъжко лице. Сива брада. Рунтава коса.

— Видяхме те да скачаш. Добре че дойдохме…

— Някой се приближава откъм десния борд.

Без да погледне, Лейн знаеше кой е. Просто знаеше. И разбира се, когато насочиха светлината ръчно нататък, той видя Лизи да се приближава в плоскодънна лодка, водата едва ли не подхвърляше лекия плавателен съд, силното й тяло бе наведено над мотора, който ревеше, защото работеше над възможностите си и предизвикваше паника по лицето й.

— Лейн!

— Лизи! — той седна и разпери дланите си, от които капеше вода. — Добре съм! Успях!

Тя спря лодката като експерт точно до кърмата и макар че дрехите му бяха мокри и бе премръзнал до кости, той скочи към нея. Или може би тя към него. Вероятно и двамата скочиха.