Мануэль Монтальбан - Самотата на мениджъра. Пианистът

Не пожела да остане, за да чуе обясненията или въпросите на Чаро. Излезе на улицата с желанието да се потопи в слънчевата утрин и да стигне час по-скоро до Рамблас. Спусна се по надолнището към пристанището, където априлската светлина заливаше целия град. Застанеше ли неподвижно, слънцето нагряваше зимното му сако, тялото му се сгорещяваше и закопняваше за прохлада. Изпълнен със слънчева топлина, той се заизкачва към Рамблас като животно, заредено отново с морска, въздушна и слънчева енергия. Взе на един дъх дървените стъпала на голямата къща, в миналото бивш публичен дом на мадам Петула, а сега — кошер с множество килийки, в които се помещаваха кантори на дребни производители на одеколони, адвокат на вариететни танцьорки и незначителни мошеници, управител на малка търговска фирма, журналист, изгарящ от желание да се потопи в калта на Китайския квартал, за да напише роман за градската действителност, стара педикюристка модистка, малък фризьорски салон за постоянни клиентки още от Изложението през 1929 година, една-две мансарди на бивши състезатели по пелота 13от стадион „Колумб“ и момчета от състава „Нощна Барселона“. Кантората на Карвальо представляваше малък апартамент от близо трийсет квадратни метра: боядисан в зелено кабинет с канцеларски мебели от четирийсетте години, малка кухня с хладилник и тоалетна. За кантората се грижеше Бискутер, бивш другар по затвор на Карвальо. Детективът така и не научи името му. В продължение на години все си повтаряше: „Трябва да го попитам как се казва“, но постоянното „Бискутер“ вършеше работа и той все забравяше. Страстта на Бискутер бяха чуждите коли и той бе прекарал твърде дълго юношество — от петнайсет до трийсетгодишна възраст — като постоянен клиент на затвора. Дребничък, с глава сякаш извадена с форцепс, комично оплешивяло теме и останки от щръкнала руса растителност по слепоочията, червени скули върху брашнено бяло лице, с дебели увиснали розови устни и очи на варена риба, той се гордееше с енергията и жизнеността си, доказвана ежедневно — в служба на Карвальо. Бяха се срещнали на няколко пресечки от затвора „Модело“. Бискутер му бе поискал пет дуро 14:

— За автобуса, шефе. Загубих си портфейла.

— Полицията ще ти го върне, като те види, че мародерстваш насам, Бискутер. Не ме ли позна?

— Я гледай ти! По дяволите, та това е Студента!

Така криминалните престъпници наричаха Карвальо в затвора. Покани Бискутер да хапнат и си припомниха ястията, които бяха успели да сготвят в затвора в Лерида на един спиртник, измайсторен от голяма консервена кутия от домати и друга по-малка, от червени чушки, пълна със спирт за горене и с фитил от марля.

— Даже супа от раци сготвихте, шефе!

След излизането на Карвальо от затвора историята на Бискутер бе низ от задържания и освобождавания. Порокът му да краде се бе изпарил, но досието му си беше останало и безработният Бискутер ставаше жертва на всяка хайка по силата на Закона за скитниците и злосторниците.

— Да можех да си намеря работа…

— Искаш ли да работиш за мен? Ще се грижиш за една малка кантора. От време на време ще ми правиш кафе или омлет с картофи, който е твой специалитет, нали?

— И сос бешамел мога да правя, шефе!

— Добре, ще се прежаля да го опитам някой път. Можеш да спиш в кабинета, ще ти плащам храната и ще ти давам по две-три хиляди песети на месец за лични разходи.

— И документ, че да не ме приберат пак.

— И документ.

Оттогава Бискутер не се бе отделял от малкия свят на детектива на Рамблас. Понякога с вида си на несретник му помагаше в разследванията.

— Кафето ви е готово, шефе. Бррр, бррр…

Бискутер придружаваше думите си със звуци, имитиращи ръмженето на мотоциклет от 750 кубически сантиметра. Специалист по кражбите на големи автомобили, които откарваше за продажба в Андора, Бискутер бе запазил от старите славни времена само жаргона. Когато беше щастлив, устните му приличаха на ауспух, работещ на пълна скорост, а когато бе нещастен, когато искаше да покаже, че нещо не е наред, неговото „бррр… бррр“ се превръщаше в тъжно, унило „пуф… пуф“…

— Напълни чашата почти догоре и после виж дали Бромуро е тук.

— Веднага, шефе… Бррр… бррр…

Бискутер знаеше колко топло трябва да е кафето, за да бъде прието от деликатното небце на Карвальо, който никак не обичаше горещите питиета. Детективът изпи бавно чашата, докато се свързваше по телефона със Сан Франциско. Дитер Ромберг по всяка вероятност не бил в града, но вечерта имал делова вечеря във „Феърмонт“. Пред очите на Карвальо изплува въртящият се ресторант на последния етаж на „Феърмонт“, с шведската маса и келнерките, предрешени като нещо средно между валкирии и танцьорки от поостарял мюзикъл. Видя се да се качва във външния асансьор, който го издига над града и постепенно разкрива тайните му очертания — град, разположен върху стръмни хълмове, чиито склонове сякаш искат да се хвърлят в залива.